ОЩЕ ЕДНО МОМЧЕ СИ ОТИВА

Истории за емигранти не ни трогват. Историите за поредните загубени приятели са друго нещо.

  • 04.11.2015
  • от Ангел Иванов

Среща на разклона за Ловеч. Вървя по шосето, насреща ми бели пари. От тях като рок звезда излиза Пешо и захилен крачи срещу ми. Риж като Гранд каньон, с характерната брада и небрежната походка. Стискаме си ръцете. По-надолу в изсъхналата кал е старата му алфа ромео, по която все оправя нещо. Качваме се и продължаваме по пътя. Така се виждахме с него напоследък – по пътищата на страната. Все ще ме забере отнякъде, ще се пресекат ходовете ни в пространството...

Сега обаче ще сме успоредни прави, които не се пресичат. Защото още един приятел си тръгна от България. Още едно наше момче си взе на старо по-голям сак, сложи 2 блузи и 4 ризи в него, малко болка, малко надежда, прегърна родителите си и замина.

Пешо бачкаше на няколко места. Нощните смени бяха неговото ежедневие. Следеше да не откраднат колите на богатите. Говореше добър английски по телефона. В този център накрая му дадоха един... кол. Допълнително строеше сцени на гостуващите музикални звезди и охраняваше концерти на Криско, облечен с един от онези идиотски светлоотразителни потници. Кинтите не му стигаха. Сега отиде в Германия, в някакво градче до Щутгарт – на поточна линия или пък на машина, която изисква човек – за да изчуква повече от тях. Искаше да си плати магистратурата по психология. Известно време живеехме в обща квартира. В малките часове между две смени четеше Юнг, Фройд, Фром...

Готин пич, който обичаше психологията. Какво да прави любовта си тук? У нас просветените занимания са за свободното време.

Не искам да изпадам в банални приказки за Терминал 2 и положението у наше село. Но нека само маркирам това – последните избори се явиха плацдарм за общата ни несъстоятелност: от едната страна, мнозинството не може да попълни елементарни бюлетини; от другата, малцинството в комисиите не може да ги преброи. Корупцията я оставяме настрана. Тя не е новина. Примитивност и поквара – това са колоните на нашия общ живот. А алфа мъжкарят и кохортата му амазонки не са проблем. По-големият са упоритите и тъповати медии и хора, които ги имат за такъв. Накрая някой изстрелва две гранати в центъра на София, а ти се чудиш за жанра – драма, трагедия, абсурд, мокюментари?

По-лошото е, че губим готините момчета и момичета. Онези, които си пускат музика, докато режат моркови на кубчета; онези, които бранят достойнството си като последна база в детска игра; които се страхуват да не бъдат посредствени дори когато слизат по стълбите; мечтаят и задават въпроси за смисъла на това и това; онези, за които няма антракт, а само действие, действие, купон и действие.

Не искам да обвинявам държава, министър или работодател, разни конюнктурни креатури и прочее. Не остава друго, освен да обвиня класическия сюжет – приятели се разделят поради обстоятелства. Тази драматургия е христоматийна, случва се на всички. Но ми е кофти, защото един приятел си тръгна. Поредният приятел си тръгна.

С Пешо се познаваме от гимназията. Помня как на първия учебен ден всички се подхилквахме на нелепата му прическа. После годините се заредиха на гишето за подаване на документи и спомени: играехме футбол в класната стая с топче от намачкани хартии, опаковани в тиксо; пиехме текили и после ги повръщахме; пристигнахме заедно в София; бачкахме по обекти; посещавахме приятели по затвори; скъсани на джоб, ходехме за банички от 60 стотинки на Женския пазар; в квартирата си правехме джем сешъни с тарамбуки и китари и сюрреалистични посталкохолни закуски с бял хляб (или арабски питки), пържен лук, грейпфрут и семки; ходехме на гости на Шомпълманячето; веднъж дори отидохме в Люлин. Същата вечер намерихме два изтърбушени фотьойла на “Гурко” и “Левски”, седнахме в тях насред тротоара и си поговорихме за галактиката.

Господи, как ще ми липсва …

Последната вечер преди да замине, бяхме у наш общ другар. Повечето време мълчахме, но накрая Пешо пусна любимото си парче на Флойд, всъщност последното от последния им албум – High Hopes. Страшно много го обича, винаги е казвал, че го свързва с идеята за общност, за ведрата приятелска оскъдица, която оставихме някъде по софийските квартири. В клипа на парчето мъж спира с кола край родното си място, обляга се на капака, наблюдава далечината и си спомня за отишлото си време. Текстът е:

Тревата беше по-зелена,

светлината беше по-силна,

вкусът беше по-сладък

във вълшебните нощи,

когато бях заобиколен от приятели,

а на разсъмване мъглата искреше,

водата си течеше

по безкрайната река…

Има един велик кадър – на отиващи си по течението китари.

***

Излизаме на улицата, където таксито ме чака.

- Хайде, брат, ще те чакам да ме вземеш от някое песъчливо оширение по пътищата на България - казвам.

- Мятай, за да не те подмина – казва Пешо.

Глухата ни прегръдка е последното, което се случва в тази черна нощ.

А други приятелки решават, че Терминал 2 не е за днес.