ЗАД РЕШЕТКИТЕ НА #ОБИЧАМТЕ

За модерната раздяла или кога разлюбването почна да се нарича „разприятеляване“

  • 19.10.2015
  • от Ивелина Иванова

Една от най-търсените думи в Google е unfriend. Разприятеляване. Оптималният край на всичко. Вече не завършва с двама души гръб в гръб, тръгващи всеки в своята си посока. Не завършва дори с тряскане на телефона. Завършва с натискането на един бутон и нито една дума. Емоциите са си същите, само че тенденциите в раздялата повеляват да си се давиш от рев или от празнота самосиндикално, електронно, инкогнито. Имаш право да си изплачеш мъката в един туит и да не му пишеш повече. Оцеляват само най-големите кучки, пък най-добрите все още стоят зад решетките на #baby #love #relationship. Примерно.

И да, животът е пред теб, под теб, над теб, както го предпочиташ. Обаче това не ти пречи да се чувстваш като вегетарианец в месарски магазин.

То е нещо като да ходиш със затворени очи. Познаваш квартала, познаваш града, познаваш начина, по който да стигнеш дотам, докъдето ходиш всеки ден. Първият опит е мисията невъзможна. Едно единствено нещо ти липсва и сякаш всичко ти е чуждо.

Усещането, когато трябва да си непознат с някого, който до вчера те е познавал по-добре от теб, е същото. Продължаваш по същия начин, в същия квартал, в същия град и трябва да стигаш до същите места. Но нищо не е същото и не знаеш какво да си хванеш. И къде по дяволите трябваше да стигнеш?!

Знаеш ли, някои неща са извън твоя контрол. Някои неща ги контролира само времето. А то може да ти причини от най-хубавото до най-лошото. Оставя те да се чудиш дали съдбата ти е пратила грешния човек в точния момент, или точния човек в грешния момент. Дали е дошъл, за да те научи на нещо, или е Големият взрив, от който тръгва всичко.

И се чудя колко ли неща в живота си имаме право да издигнем на такъв пиедестал. Колко хора можем да сложим по-високо от нас самите въпреки риска да останем отдолу по важност.

Колко събития имаме силата да наречем исторически, преди каквото и да е да спре да ни впечатлява. Преди другите да ни станат интересни колкото вчерашен вестник.

Не много.

Изкуственото величие на някого бързо си проличава, но тогава важността не изчезва, просто се променя. Най-добре се усеща по снимките. Преди запечатаното щастие те караше да преживееш момента отново. Сега това щастие те прави нещастен. После само помниш, че си бил щастлив с този човек, но нямаш представа какво е усещането. Вече не го познаваш в тази светлина. Хващаш се, че завиждаш на себе си от снимката, защото тогава не знаеше, че щастието за някои е нещо, по-преходно от комерсиално парче по радиото. Въртят го нонстоп, после им писва и не искат да го чуят повече. А краят е толкова лесен, колкото да смениш радиостанцията.

Понякога нещата приключват като готин сън, прекъснат от аларма в 7 сутринта през зимата. Рязко и неочаквано, а и трябва да излезеш на студа. Приеми въпросния човек като кариес, който не си искал да лекуваш. Затова някой вместо теб решава, че направо ще извади зъба. А както казва Айзък Азимов,

ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.


Имай предвид, че в любовта "късно" понякога е равно на "никога".