Нещата от живота

Мутиралата любов на еволюиралия човек

Първо беше “Таз любов, отвела ги до гроба…” (Ромео и Жулета) през 16 век, после 100 години по късно – “Ти си Дон Жуан и твоята любов убива”. А днес умираме по няколко пъти годишно…

Не знам аз ли съм прекалила с гледането на Дисни, или има нещо наистина тотално сбъркано наоколо. Генерално сбъркано. Сбъркано в цялостната комуникация между хората или по-скоро в липсата на комуникация. Възможно ли е наистина при 20 апликации в папката social в телефоните си да сме забравили абсолютно всякакви социални конвенции? Можем ли да се опитваме да общуваме с емотикони в ежедневието си и когато нещо не ни устройва, просто да скрием опцията seen или да си изключим звука и вибрацията? Статусът in a relationship във фейсбук да е единственото, което ни интересува във връзката ни? Сериозно ли намирането на забавление за вечерта се превърна в 4 думи: Tinder, match, sex?, ok?

Когато гледах за първи път “Уоли”, не вярвах, че хората могат да се прецакат дотолкова в собственото си “развитие”. Не вярвах, че правейки си живота по-лесен, можем да го усложним до такава степен. Но всеки ден се убеждавам все повече и повече в това.

Успяваме ли да си станем абсолютно самодостатъчни и да започнем да губим comunication skills? Тотално ли се развалихме? И не, не е от ретроградната Венера… постоянно е!

В последно време се нагледах на абсолютно съсипани от взаимоотношенията си хора. Убедих се, че никой не може да ни вреди така, както ние сами сме се научили да си вредим. Убедих се, че сме много добри в това да се саморазрушаваме, но не и да се учим от грешките си. Много ни бива в това да си усложняваме живота, а всичко може да бъде толкова просто. Научили сме се съвършено да ползваме нещата, които знаем срещу себе си.

Можем да чуваме, но не и да слушаме; можем да говорим, но не и да разговаряме; можем да обичаме, но… всъщност можем ли да обичаме?

Изискват ли се някакви невероятни умения за това? Каква толкова голяма тайна има, за да може с човека до теб да не си скъсявате животите и да не си побелявате косите ежедневно?

Еми няма тайна! Ето това е основният проблем. Всичко е толкова ужасно просто. Нещо, на което не сме свикнали, защото някак си изначално ни е заложено всичко в живота да се решава с формули от висшата математика. А е толкова елементарно и първосигнално. Ако искаш да кажеш на някого, че го обичаш, няма значение колко време е минало, щом го усещаш – казваш го. Ако искаш да чуеш някого – вдигаш телефона и звъниш. Ако се съмняваш в нещо – питаш. Правилната комуникация, или дори изобщо комуникацията, е в основата на всички стабилни взаимоотношения. Всичко от типа на “ама не е ли рано сега”, “той какво ще се помисли”, “моля те, последвай тази в Инстаграм да видя дали й лайква снимките”, “той сега, като влезе в банята, ще му видя есемесите и ще му счупя на две телефона, ако й е писал” и дори това, което наскоро с шок разбрах, че го няма само по вицовете – “ще му кажа, че съм бременна, за да го задържа” (!!!)  и

всякакви тежки конспирации, усъвършенстване в детективските умения и строго пазени обществени тайни са бързодействаща отрова.

Ако не ме разбирате, значи никога не сте обичали. Значи не знаете какво значи някой човек да е цялата ти вселена. Не знаете какво значи твоето щастие и комфорт да зависят изцяло от чуждото. Най-съвършеният егоизъм, познат на човечеството. Да се чувстваш добре, правейки тези около теб щастливи. Не знаете какво значи да се събудиш сутрин и първото нещо, което абсолютно несъзнателно ти минава през главата, да е “как днес да усмихна човека до мен”. Не знаете какво значи да дадете последните си стотинки за бонбон „Линдт“ или шоколадово яйце, защото знаете, че ще направите деня на този, когото обичате, една идея по-слънчев и това веднага ще направи и вашия такъв. Не знаете колко по-леко се минава през всяка малоумна битова ситуация с целувка (поне) и топло кафе в леглото сутрин. Не знаете колко повече струва един разговор от един скандал. Не знаете колко ценна е истината и как тя е основата на доверието във всички взаимоотношения. Не си давате сметка за основния смисъл на това двама души да са заедно – за да вървят заедно напред. За да си подадат ръка и да се дърпат, когато някой от тях изостане. За да са първите, които се усмихват, и първите, които плачат заедно.

Защото, когато се обърнеш към някого и кажеш “ТИ си моето момче” или “ТИ си моето момиче”, това автоматично означава, че другият човек се е превърнал част от душичката ти и вие ставате двамата срещу света. Двамата, които си решават проблемите, а не тези, които си ги създават. Двамата, които сте непобедими, а не в надцакване кой кого ще победи.

Двамата, които сте едно стъпало по-нагоре от всичко останало и няма как нещо или някой да застане между вас. И няма нещо, което да криете един от друг. Няма нещо, с което бихте се наранили взаимно, някой може ли да иска да нарани половината от душичката си. Няма нещо, което може да ви срути. Няма нещо, което може да ви повали. Защото се стискате здраво за ръце и се обичате.

Всичко друго просто не е истинско и ужасно деструктивно. Допуснете ли веднъж бурена на лъжата, скандала и изневярата във вашите взаимоотношения, това означава, че любовта вече я няма. Че сте се превърнали в двама души, които са свикнали да са заедно, “свикнали като две грабливи птици, заключени в един общ кафез” (Тенеси Уилямс, “Кралският път”). Искат да излетят, но не могат и си кълват взаимно очите до тоталното им ослепяване, без да си дават сметка, че те са тези, които държат ключа за кафеза. И колкото по-дълго го държите заключен, толкова повече ще се кълвете и ще започвате да губите сетивата си, наранявайки и себе си, и хората около вас само защото позволявате страхът от целия свят да победи фалшивия комфорт на познатото.

Затова погледнете човека до себе си в очите и гледайте внимателно какво ще видите там  – човека, с когото ще градите, или човека, с когото ще рушите; човека, с когото ще сте заедно срещу целия свят, или човека, който ще е с целия свят срещу вас, човека, който искате да виждате всяка сутрин, като си отворите очите, или човека, който се опитва да ги изкълве. Човека, когото обичате, или човека, когото трябва да освободите и от когото трябва да СЕ освободите.

“Колко са нервни всички… и колко много любов, колко любов…” (А. П. Чехов, “Чайка”)

Любовта се превърна в заведение за бързо хранене, а душевната проституция е зад всеки ъгъл.