ЧЕТВЪРТЪК В ГРЪБ

Ден да симулираш, че работиш, да се влюбиш за малко и да опознаеш хората по отраженията им в прозорците на трамвая

  • 23.07.2015
  • от Любо

Това е то влюбването – започнеш ли да пишеш за него и то секва.

Най-вероятно защото влюбването не трябва да се пише, а да се живее. Или пък защото четвъртък не е ден за влюбване. Има логика в последното. Четвъртък е тъжен ден. Не е измислен за спонтанни решения. Четвъртък е ден, в който всичко е кофти. Скофтено. Влиза ти с кофите. Особено ако си на работа. Трябва да станеш рано, но ти липсва успокоението на петъчното утро „Последен ден“, както и примирението на понеделника „Това е едва началото“. Вече ти е трудно да си чуваш алармата. Трудно е да си избереш дрехи от разхвърляния гардероб, който още помни вчерашните ти подобни сутрешни дилеми. Нямаш време да оправяш. Четвъртъкът не е за оправяне. Няма оправия.

Излизам. Очилата ми са накриво, също като настроението ми. Трябва нещо да се случи. Викам си – сега отивам да се влюбя за малко.

Уф, не са само очилата. Всичко днес е криво.

Намествам си диоптрите, намествам се и аз в първото метро към центъра. Тъкмо си мисля, че днес денят ми е обърнал гръб и нищо няма да върви добре, и ето ти пред мене – Гръб! Прекрасен. Гол почти. Покрит с дантелена мандала и пуснати коси. Този гръб е висок, оформен, ако го пипна, сигурно е, че и кожата му ще е като от най-фината материя. Така ми се иска сега метрото да завие рязко, за да се блъсна в него и хубаво да го усетя.

Мисля си: Това е, слизам на следващата спирка. Ще трябва да те оставя в очите на някой друг! Надявам се да се срещнем отново, надявам се да те позная... в гръб.

Метро – подлез – слънце – трамвай.

Днес ви питаме: „Какво бихте направили ако имахте втори шанс?“ Тази тема ми допада. Ще си поговоря наум с водещите от Тройка на разсъмване по „Витоша“. Сутрин обичам да чувам гласовете им през слушалката в ухото си. Понякога, когато съм почти заспал, даже успявам да се абстрахирам от факта, че това е радио, а в просъница си мисля, че още е сутрин в леглото, че тъкмо отварям очи и тези тримата са под завивките около мен и си говорим умни неща в анекдоти. По-добре с още трима да се забавляваме в леглото, отколкото с един в неловко мълчание. Жалко е, когато хората са само двама, в интимна среда като леглото, да няма еротика. Дори го приемам за греховно. В моето легло съм си само аз.

От последната врата, та на последната седалка. Седя си и си гледам. Някои хора обичат да гледат през прозореца. Аз обичам да гледам в него. Там се вижда друг свят – на отражения.

Там можеш да видиш госпожичната суета, мъжката неувереност, детското любопитство и много, много съдници. Жалко е да видиш колко жестоки могат да бъдат хората със себе си. Гледат се и се презират.... а през очите си в прозореца презират и света.

А светът е тъй прекрасен! Той е направил онзи гръб.

А като заговорихме за него – той се оказа и в трамвая. Но чак на другия край. Хубавото на това да пътуваш към последна спирка е, че с всяка следваща хората намаляват и накрая оставаш почти или напълно сам. А сега беше по-хубаво от всякога, защото с всяка спирка виждах все по-ясно моя гръб в целия му леко модерно прегърбен чар над своята книга.

В днешно време всички сме така, с лека чупка – за да си гледаме телефоните, да си четем книжките, да си крием погледите. Всички сме нагърбени с толкова допълнения, които ни дърпат надолу.

Не ѝ виждам лицето, само косите и дългопръстите ръце, които си играят с тях. Това ми стига. Не искам повече. Като за четвъртък съм доволен.

По-малко ми е криво вече.

Отивам да посимулирам, че работя. Така правят хората в четвъртък.

Виж още и за вдъхновението, модерните кафе машини, жълтите павета и вечната любов към София. Написано на телефона.