НАПИСАНО НА ТЕЛЕФОНА

За вдъхновението, модерните кафе машини, жълтите павета и вечната любов към София

  • 14.02.2015
  • от Яна Хаджиева
  • снимки: Краси Димитров

9:30. Събота сутрин, алармата звънва. Изсумтявам недоволно. Не обичам сутрините, тази ми е особено неприятна, но ставам. Заспалото ми тяло се тътри към кухнята. Пускам кафемашината. Пак не работи както трябва. От какъв зор й трябваше на Марина да ми купува нова. Поемам рязко дъх, като псувня. Не мога да се оправя с всички тези копчета, добре си ми беше с джезвето, ама какво ли им разбира главата на тия актриси. Писателството е работа на навика. С джезве си започнах романа, на джезве трябваше и да си го завърша. Машината изписуква в отговор. И тя не ме харесва. Хубаво, мисля си, притрябвала си ми. Ще пия чай. Слагам чайника на котлона да заври и сядам на компютъра. Ще те завърша днес, заканвам се на романа си, и точката ще ти сложа. Започвам да пиша. Не ми харесва. Трия. Започвам от начало. Пак трия. И така до безкрай. Пръстът ми е на backspace-а.

Припомням си времето, в което започнах да пиша. Тогава писателството се равняваше на убийство. Що дървета са измрели в някоя събота, покрай някоя Марина, която е взела нова кафе машина.

Сега нещата са лесни, няма го размазаното мастило, тракаш на лаптопа. Триеш, пействаш, няма листа. Чиста работа. Малко мързелива обаче.

Тъкмо си го помислям и водата в чайника започва да ври. Ставам от бюрото. Не ми се пие чай. Пуши ми се. Запалвам и издишвам ядосано дима в монитора. Майната му. Хвърлям фаса, навлича дънки, слагам си и черната шапка. Тази с периферията, писателската ми шапка. Отивам на лов за вдъхновение.

Разхождам се по жълтите павета, които още крещят оставката на предишното правителство. Тръгвам по Московска, оглеждам старите сгради и си спомням за тийнейджърскиге години, когато рано сутрин след Брилянтин се натискахме в сънените малки улички. 

Там издишах и първото си "обичам те", но то май не бе чуто, защото отговор така и не дойде.

Слизам по стълбите и поглеждам нагоре, където бетон закрива слънцето и сградите се накланят за целувка. Може би най-малката улица в София. Четох нещо за нея. Хм, свивам рамене. Разказът ми харесва повече. Ако приемем, че още си търся вдъхновението, то тук със сигурност няма да го намеря. Стигам до Славейков и сядам в McDonald’s. Поръчвам си пържени картофки. Непретенциозни. Писателски.

Краси Димитров

 

Сядам навън и вдишвам хладния софийски въздух. И сезонът не ми харесва,студен един. Люта зима. Потръпвам. Сядам си и чакам вдъхновеното, но вместо него на масата ми каца врабче: “И к'во сега, ти ли ще ми кажеш как да завърша романа?”, но то само отмъква един картоф и си заминава. Никаква муза. И картофките са ми твърде солени.Ставам. Минавам покрай сергиите с книги. Спирам се. Протягам ръка и хващам книга на посоки. Разгръщам страниците и усещам духа на онова време. Спомените ме заливат изведнъж. Сещам се за онзи ден преди толкова години, когато бях на същото място. В джоба ми имаше десет лева, един изкаран изпит по биология и едно огромно разочарование заседнало като балон в гърлото ми.

Краси Димитров

 

На тая сергия намерих първия си тефтер. Стара черна кожа и покафенели страници. Напомняше ми на София. Купих го. С останалите пари взех билет за Русе. Там написах първата си книга, на славейковския тефтер. Нашите така и не разбраха, че успях да взема онзи изпит. С отличие даже. Не им трябваше да знаят.“Ще купувате ли? Ехо, на вас говоря, да помогна с нещо?”. “А не, мерси, намерих каквото ми трябваше”.Закопчавам якето догоре. Нагласям си писателската шапка и забързвам към вкъщи.