Нещата от живота

Веднъж започнали да пътуваме, можем ли наистина да спрем?

В миналото хора от цял свят са поемали на път към Сантяго де Компостела в Испания на поклонническо пътуване. Тогава са имали религиозни причини да тръгнат на път и да го извървят целия до Сантяго, за да постигнат духовно освобождение. 

Днес е по-лесно, по-безопасно и по-евтино от всякога преди да се пътува, и то да се пътува до къде ли не. Така че ето ни и нас – съвременните поклонници, модерните номади, завинаги изгубените пътешественици на XXI век. Ние сме вечно търсещите, но никога ненамиращи; искащите, нахалните, смелите и понякога така лекомислени и наивни в своите стремежи. На нас все ни е тясно, все ни е малко, все друго ни влече.

Сърцата ни бият за Берлин и Лондон, за Йерусалим, за Маракеш… Оставили сме парчета от душата си по плажовете на Испания, по пътищата на Америка, из градовете на Европа, по фестивали, планини, площади… Разпилени, скитащи, изгубени, ние все пътуваме нанякъде.

Само през последните няколко месеца си дадох сметка, че съм срещнала десетки хора от какви ли не близки и далечни краища на света, пътуващи в обратната посока, просто ей така, заради самото пътуване. Започнах да се чудя: какво става? И аз ли така се лутам между самолети и влюбвания, разходки, раници, снимки, концерти, срещи и още срещи, защото кой има време за раздели в наши дни? Пътуваме ли наистина, или само сменяме пейзажа край обърканите си глави?

Защо Хосе от Аржентина пие бира с мен в Белгия по пътя си към Люксембург? Защо в автобус към Румъния съседът ми по седалка е от Египет на пътешествие из Европа? Защо Джо от Ирландия отива в Молдова, а Пиер от Франция – в Индия? Защо му е на един норвежец да ходи в Южна Африка или на една японка – в Гърция? Какво търсят всички тези хора?

Кога пътуването сам по света с раница, пълна с няколко неща от първа необходимост, билет за нискотарифен полет и резервация в евтин хостел, стана така атрактивно? Какво толкова готино има в обикалянето на прашните улици на някой си незнаен град, жегата по напечените площади, спането на странни места с абсолютни непознати и самоцелното скитосване? Какво ни привлича в пътуването на стоп, в т.нар. роадтрипове и обикалянето по света без план? Ние днес пътуваме заради самото пътуване: за временното бягство от удобните ни сигурни животи; за моментното чувство на свобода, преди да се върнем на подредените си бюра, в разхвърляните си спални и зад добре познатите волани на колите си. Сякаш искаме да забравим колко уреден и планиран може да бъде животът ни и да прегърнем онзи порив за приключения, който е владеел великите пътешественици в историята.

Сякаш у нас живее нещо от Марко Поло, Колумб или Одисей и ние трябва да му се подчиним.

А дали наистина искаме да разгледаме и опознаем света, или просто да открием нашето място в него, отдавна загубената си свобода и самите себе си?
Днес всички пътища водят към Сантяго и никой път не води там. Ще получим ли някога облекчението от пристигането, или всяко пристигане е нова причина да заминем? Веднъж тръгнали на път, ще можем ли някога изобщо да спрем и да се установим някъде? Къде отиваме? Навсякъде, до скоро!

А на къде води пътят към теб самия, чети тук.