За безсмъртните навици и алибитата рано сутрин

Добро утро, моя любов! Чакай, какво?

  • 08.05.2017
  • от Ивета Стоянова

Прозорецът е леко открехнат, до мен долита шумът на любимата столица, която е готова да посрещне динамичен ден. Слънчевите лъчи ме галят, разсънвайки ме, отварям очи, обръщам леко глава настрани и… пред погледа ми се разкрива гледката на бившия ми, спящ спокойно и необезпокоявано.

Чакай, какво?

Съществото до мен, любимо ми до съвсем скоро, в момента е по-близко до счупена чаша, от която продължавам да си пия кафето, защото я вземам от рафта по навик, отколкото до любима книга, която продължавам да препрочитам. И все пак ето ме тук, с белези по тялото и липсващи спомени в ума. Три секунди са необходими, за да осъзная, че макар и много познат, този апартамент не е моят. Още две, за да се плесна по челото, проклинайки бармана от снощи, и само една, за да измисля план за действие.

3, 2, 1. Старт!

За (не)щастие познавам човека до себе си достатъчно, за да знам точно колко шум мога да вдигна, без да го събудя – твърде рано е за неловки разговори. Вместо целувка му връщам завивката, измъквам се от леглото и на пръсти започвам да събирам дрехите си от стаята.

Преценявам без кои от тези, които не успявам да намеря, мога да изглеждам прилично, оставям му нещо за спомен и безцеремонно крада един негов суичър.

В съседната стая съквартирантът му вече е готов за работа и прави кафе. В една паралелна реалност бих останала с него, докато любовта на живота ми благоволи да ни удостои с присъствието си, но в този ден знам, че без любов кафето ще ми нагарча. Броя до 10, издебвам момента, в който съквартирантът излиза на терасата, и се измъквам от стаята с ловкостта на студент без билет в градския транспорт. Намирам ключовете за входната врата – стоят в кутия, която беше моят подарък за Него, когато се нанесе в новата квартира (отне ми време да му обясня, че е по-добре да живеят там, отколкото на плота в кухнята). Превъртам ги в ключалката само един път, знам, че на втория заяжда и път навън няма.

В успокояващата тишина на коридора се моля днес да раздават пенсии, за да не засичам съседката от апартамент 7 – малко кофти ще се получи, след като при последната ни среща трясках врати и се заклех да не стъпвам повече тук, а тя съвсем случайно отнесе един от неособено дружелюбните ми погледи.

3, 2, 1. Не ми остава много време.

Тичам по стълбите (асансьорът не работи от месеци) и заобикалям блока, за да не мина под терасата, на която съквартирантът се надъхва за работа. Усещам как започвам да се хиля тъпо, осъзнавайки нелепостта на ситуацията – едно време тичахме двама, за не ни видят на идване, сега се промъквам сама по обратния път. Научила съм наизуст разписанието на автобусите до вкъщи, поглеждам часовника си и знам, че на спирката имам 3 минути чакане.

3. Казват, че старите навици умирали трудно. Никой не ми каза, че още известно време ще ми е полезно да знам кой колко дълбоко спи, кой къде си пие кафето и колко крачки има от спалнята до вратата.

2. Винаги съм смятала пазаруването за новодомци за скучна работа. Сега вече ще се замислям повече за това, което подарявам – явно и на мен може да ми влезе в употреба.

1. Казвах си, че затворя ли една врата, то е завинаги. Сега се замислям за апартамент 7, за апартамента, който напуснах, тичайки, и как прибера ли се, ще проверя кога дават пенсии. Ей така, за всеки случай.

Автобусът идва и се моля да не срещам познати по пътя. Ако все пак срещна някого, винаги мога да му кажа, че се връщам от фитнес. За какво иначе съм с мъжки суичър рано сутринта? Овладявам усмивката си и се качвам. А дали е за последно, никой не може да каже.

6, 5, 4... ще се влюбиш ли за 6 минути?