Йерусалим на Балканите

Това, което четеш в момента, се пише в малка непретенциозна стая на хотел, чиято фасада е обелена от снайперистки обстрел. През прозореца на стаята ми се процеждат първите лъчи на изгряващото утро, а бялото минаре на близката джамия ми напомня, че съм в друга цивилизация, далеч от къщи. Усещането се засилва от мелодичния напев на мюезин, чийто азан звучи като будилник, който напомня на местните мюсюлмани, че е време за молитва. Утро като утро, ден като ден. Добре дошли в Сараево, Босна и Херцеговина.

Тази западнобалканска столица е влязла в историята с факта, че е претърпяла най-продължителната военна обсада в историята – от 1992 г. до 1996 г. Тук белезите от войната са навсякъде, но не това е най-важното. Преди да изляза от хотела, проверявам набързо в нета какво пише за Сараево. Интересувам се от основните неща – население, религия, забележителности, ниво на престъпност, тарифи на проститутки (сайт за запознанства ми предлага мъчения с еякулация в дискретни условия).

За Сараево пише, че градът е известен с наименованието „Йерусалим на Балканите“, тъй като в рамките на шепа земя са разположени една до друга църква, джамия, катедрала и синагога.

Това се дължи на факта, че през годините градът е преминавал под различни влияния и управления – на Османската империя, на Австро-Унгария, Югославия и т.н. Установявам, че в сайта на българското Министерство на външните работи пише, че поради наличие на значително на брой нерегистрирано от местното население оръжие следва да се избягват конфликти с местни лица. Демек, да си държа езика зад зъбите и охлюва в гащите. В сайта допълнително пише, че в Босна и Херцеговина има около 220 000 недеактивирани противопехотни мини, останали от времето на Юговойната, и по този повод не се препоръчват разходки в непроверени райони със землиста повърхност. С други думи, да се разхождам само по улици и твърди настилки, освен ако не държа да си отида с фойерверки. След като не намирам нищо притеснително в нета, взимам металния бокс от раницата и излизам на разпускаща разходка.

Ето ме и мен. Разхождам се в центъра на Стария град в Сараево. Априлските слънчеви лъчи ме галят приятно по зърната, а от минарето на отсрещната джамия се чува синигер. Нещата започват добре. Старият град ме грабва моментално с тесните си павирани улички, по протежението на които малки дюкяни предлагат различни стоки и сувенири. Разхождам се и наблюдавам картината около мен – усмихнати лица водят непринуден разговор пред магазин за сувенири, двама старци гледат съсредоточено и играят табла под сянката на разцъфнала върба, жена с хиджаб пие приготвено на пясък кафе и чисти дулото на калашник. Честно казано, очарован съм. Навсякъде можеш да намериш малки и сгушени кафенета, обзаведени с не повече от три-четири ниски дървени масички и трикраки столчета, които предлагат току-що сварено турско кафе или ароматен чай.

Във въздуха се усеща водовъртеж от различни аромати на запалени плодови наргилета, които в комбинация с мириса на кафе те изпращат далеч на изток.

Полъхът на Ориента се долавя навсякъде. Липсва само опиумът и мирисът на барут. И моят долен ляв шести, който изгубих на покер с травестити в Подуяне (това е друга тема).

Сядам в близка закусвалня и си поръчвам традиционна кухня – чевапчичи. Сервират ми видоизменени кебапчета, гарнирани с прясно нарязан лук и току-що извадено от фурната турско хлебче. Вкусно е. Поръчвам на чист български и нямам проблем. В Босна и Херцеговина се говори босненски, сръбски и хърватски. Местните са гостоприемни и усмихнати. Сметката ми е около 5 лв., което е очарователно, тъй като нямам и повече.

Време е за малка разходка под лъчите на босненското слънце. На излизане от Стария град вече виждам по-големи и модерни кафенета, които се пукат по шевовете от млади хора. Прави ми впечатление, че на една маса седят двойка красиви момичета: едното забулено с хиджаб, а другото – турбофолк девойче с къса рокля, чиято вулва сякаш намига на минувачите. Получавам признаци на ерекция от тоя мултикултурализъм, което е смущаващо. Прекъсвам устрема на охлюва ми с мисълта за нерегистрираните оръжия на бащите им и всичко свършва (само не и аз).

Продължавам с разходката. Гледката на заобикалящите града планини и върховете спира дъха ми. Сараево се намира в долина, сгушена между планинските ридове на Динарските Алпи.

Накъдето и да се обърнеш, виждаш хълмове и пъплещи по баира нагоре малки квартали с бяло-сиви къщурки.

На фона на тази приказна картинка добави река Милячка, която сякаш с ятаган разцепва Сараево на две, и получаваш една наистина зашеметяваща гледка. Когато обърнеш взор нагоре към хълмовете, можеш да видиш тук-там парцели от земя, които изглеждат като бели петна върху кожата на града и покрайнините му. Това са гробни паркове на загиналите в Юговойната, които сякаш са татуирани там, за да пазят спомена на историята за идните поколения. По фасадите на по-старите сгради по центъра и покрайнините стоят белези от картечни откоси, които сякаш са тлеещи въглени в един вече изгаснал огън. Тази гледка прави града още по-уникален, запечатвайки в съзнанието ти усещане за идентичност.

Качвам се пеш на най-близкия хълм, за да видя града от птичи поглед. Вече се свечерява. Запалените лампи на града долу, в контраст с вече заспалите в мрак хълмове и върхове в периферията му, създават илюзорно усещане, че Сараево е светеща супа,  изсипана с черпак в кастрона на долината. Десетки осветени с прожектори минарета блещукат като свещи, забодени в земята на града. На хълма до мен група юнаци пият бира и си лафят, че циците на Цеца Величкович за възпети в Корана. За части от секундата долавям носен от тих ветрец аромат на суха ганджа и съскащи звуци от отваряне на още бирени кенове. Харесва ми в Сараево. Бъркам в задния джоб, напипвам бокса и го хвърлям с всичка сила в бездната пред мен. Приближавам се и учтиво питам: „Момци, искате ли огънче?“.

А Скопие е Лас Вегас на Балканите!