Ти започваш там, където изкуството свършва

Шифърът на любовта

  • 27.04.2017
  • от Аида Воденичарова

Ти започваш там, където изкуството свършва, някъде на ръба нaчетката на Пикасо и дланта на Микеланджело. Там, където 2+2 е 4. И няма да те намеря нито зад Парижката опера, нито пред НАТФИЗ. Ти си точна наука, а аз не помня даже как се смята.

В нашата галерия никой не пипа с ръкавици. Двамата сме на една забравена сцена и никой не измисля сценарий. Няма кастинг за главна роля, всичко е толкова естествено. И перото ми е леко, защото пиша „свобода” и рисувам сърца по чертежите ти. Защото всяка нова любов е кръстословица, а отговорите на последната страница са за предишния брой. Когато с теб събрахме всички отговори, с тях словото стана излишно.

Ти можеш да се справиш с всеки шифър на компютъра ми и да ми дадеш всички цифри. А всичко, което аз мога да ти дам, е една стара тетрадка със стихове, написани със затъпен молив и без дати. И малко чудеса, защото има неща, за които не ни трябват диаграми и интеграли, и искам да ти ги покажа.

Да седнем на брега на морето, където ти си моят Посейдон, и да пишем имената ни по пясъка, в сърце.

Да пием от една чаша и да правим пица боси в кухнята. Да ти правя чай от липа, да отидем в Лещен, да бъде душата ми там, където е твоята.

Там, където е усмивката ти, дори Хемингуей би изгубил своето море. Дориан Грей не би съществувал, ако вместо мен те беше срещнал Оскар Уайлд. А ако можеше да опише начина, по който ме гледаш сутрин, когато отвориш очи, даже Буковски не би бил циничен.

Ти си муза, с цялата непринуденост, която носиш, когато си учуден, с онази нежност на влюбен и с живия интерес на дете, което е получило нова игра. Ти започваш там, където музиката спира и балерините продължават да танцуват. Там, където кафето има друг вкус и виното е френско. Започваш, където пашкулите се превръщат в сини пеперуди и черешите цъфтят в розово. А аз започвам там, където си ти.

Там, където укротяваш думите ми и ги заменяш с усмивка. Започвам там, където успокояваш душата ми, хващаш я, връщаш я и я слагаш в ръцете ти да спи.

И няма драма, и няма уловка, така ми действаш ти. Като свобода, като първо дихание, като вкус на мед, като нова книга, която отваряш с нетърпение. Ти си ми любимото известие на телефона, любимото позвъняване на вратата, любимата приказка за „лека нощ”.

Всичко започва там, където ни буди реалността и в просъница се усмихваме. Там, където другият е различен и искаш да се докоснеш до всяко негово различие, на пръсти и на тъмно. И там започваме ние, където животът се превръща в смях и слънце.

И утре мога да стоя цял след обяд, седнала на прозореца, с голи крака и розе, да те гледам как работиш и да не спра да пиша за теб. Така, че да се засрамя само като ме погледнеш. Но днес и ти се написах, и ти се нагледах, а и виното ме хвана. Гася цигарата до половина и скачам да търся бои, за да маскирам всичките ти числа в рози и да оставя само 3->2->1!

Майната му на всичко, просто ела!