Ти мойто вчера няма да го бараш

Колко струва да не питаш?

  • 18.01.2017
  • от Кати Микова

Късането с миналото е специфичен процес, с който просто няма късане. Миналото е мрънкало, което не те оставя да заспиш. Или дъвка, залепнала на подметката на чисто новия ти кец. То е досадата рано сутрин, която се опитваш да удавиш в горчилката от последната глътка кафе. Тъгата късно вечер, която случайно те е хипнотизирала, докато още по-случайно си спомнишоткъс от старата лента, пак е миналото. Знаеш, че вчера няма да бъде днес и не може да бъде и утре. Въпреки това обаче си привърженик на „ако“ и „какво ли“ в умерени дози. Изкривяваш устни настрани, заигравайки се с трапчинката на лицето ти отляво. Отместваш поглед от празното пространство и попадаш в едно друго празно пространство, което те следва като сянка.

Да, всъщност. миналото е сянка. Твоята сянка. И моята.

И докато може би мислиш за моето „било е“, а аз мисля за твоето, едновременно с това изпитвам скъперничество, което ме кара да съхраня всичко, което някога е представлявало „сега“, но в едно друго глаголно време. Почти приключилото. Поставям го в бурканче и се опитвам да го натъкам в най-тъмния ъгъл на душевното мазе. С това чувство на ревност казвам, че

“Tи мойто вчера няма да го бараш”.

Tо е скъп инвентар, колекционерско издание и съхранител на очаквания, които са загубили вече своята стойност. 

„Mойто вчера“ мирише на архив за книги. Полепва по ноздрите и небцето. Хваща ме за гърлото и от време на време притиска сърцето ми с клещи.или го боде с игличка, докато ми се хили в лицето. Докато човъркам в твоето вчера, „мойто вчера“ обичам да крия и под възглавницата. Страх ме е да го изхвърля, защото аз съм аз заради него. Случва се да се опитвам да не позволявам то да интоксикира съзнанието ми с лирически отклонения изцяло. Понякога е напразно, разбира се, защото миналото е нахалство. И наглост. И безсрамник, който не се срамува да се самоизтъкне при всяка удобна ситуация. И неудобна включително. То не подбира моментите, защото ги има и ги знае всичките. Вече ги е изживял. Наизустил. Изтръпнал е до костите от тяхната полемика. Запечатал е възможните грешки и е притеглил на кантар тяхната осъществимост занапред.

И ей така, изненадващо, обича да ти удря по един шамар, който те кара да се убедиш за пореден път в общата теория на относителността. И във всички други земнопритеглящи сили.

Миналото представлява далечна и невъзвръщаема реалност, отразена в локва. То е вчера. И оня ден. И пòоня ден. То е преди месец и около година по-рано. Миналото е прожекция или любим филм от видеокасета. Омразен моноспектакъл. Опера, изпята с най-фалшивия възможен глас пред публика, която не разбира нищо от изкуство. Миналото е hype. Тенденцияи стил, които ту са на мода, ту зачезват в чекмеджето с доизносените преживявания.

Но колкото и атрактивно да е взирането в призрака на моите спомени и ослушването за някакво си ехо, важно е да преоткривам себе си в сегашния момент. В края на краищата това, което прави миналото различно от настоящето, съм Аз.

Вчера, днес, можеше, трябваше, щеше...Ама не е.