Когато „За мисленето и хората” е заглавие на тъжна повест...

Напоследък не мога да спра да мисля. Просто не мога да „изключа”, а толкова много ми се иска понякога като Мечо Пух само да си седя, а още повече пък ми се иска, само да заспя, без да мисля… Приятели ме успокояват, че може и да е по-зле – така да „спра”, че изобщо да не мисля. „Ама мисли му тогава!”, заканват ми се те.

Проблемът всъщност май не е в самото мислене, проблемът е, че мисля за теб.

Дори не те познавам добре… но винаги е било така – първо се влюбвам, после го мисля. „Ами мисли за нещо друго”, ще кажете. И аз мисля: „Тая кола откъде изскочи?”, „Как пък се разля това кафе?”, „Тоя срок как можах да го пропусна?” и други подобни.

Присъединявам се към позицията на Световната здравна организация, защото силно съм убедена, че любовта е психично отклонение и мисленето е неин симптом. Дори я нареждат до алкохолизма. Ами да, пристрастяване си е. Дано обаче никой не се захваща да търси лек, защото аз май не искам да спирам да мисля, не знам дали мога, но не искам и да опитвам. Страхувам се от абстиненцията. Ами ако започна да мисля за някой друг? Лудост! Не!

Мисленето за някого е като кънтри парче в плейлиста – не знаете как се е озовало там, но леко поклащате глава в ритъма.

Мисълта за теб е като капка мастило във вода. Уж съзнанието ми е някъде другаде, но се оказва, че ти го държиш за полата като послушно дете, което се страхува да не се изгуби. И с колкото и работа да се опитвам да те затрупам,

ти прозираш измежду папките, призовките и книгите – като изписано с олио на стената име, – колкото и ръце латекс да положиш отгоре му, единственият начин да изчезне е да събориш проклетата стена. Но единствената стена, която искам да разруша, е твоята.

Забелязали ли сте, че в 8 сутринта и в 8 вечерта на пътя са най-неадекватните шофьори. Винаги съм предполагала, че причината за първите е тяхната сънливост, а вторите са пили по едно след работа. Ами лъгала съм се. Просто в тези часове задачите за деня или още не са започнали, или вече са приключили и какво остава, освен да му удариш едно хубаво мислене…

И така съм се замислила, че се опомням едва, когато спирам пред дома ти. Дали си там? Все още слънцето не се е скрило и затова не свети нито една лампа, която да издаде, че ти се движиш и дишаш зад тези стени. Ами ако си там и видиш, че колата ми е долу – веднага ще лъсне моята психопатия. Май трябва да ти се обадя… или да си тръгна… Май много го мисля, а всъщност е толкова просто.

Пиша ти:

„Мисля, че ако те прегърна в този момент, никога няма да те пусна. Не искам да мислиш като мен. Искам просто да мислиш…“

Изпращам го, защото не мога да те изгубя, без да те имам.

Точно сега на мястото на този Seen ми се искаше да има едно Thinking…

В кухнята ти светна. Кога се е стъмнило?! „За мисленето и хората“ е само заглавие на тъжна повест, а саундтракът на филма по нея е задължително на Gunnar Madsen. 

Тръгвам си и повече няма да го мисля…

Как да разбереш, че съзнанието ти се нуждае от пълна упойка.