МЕЖДУ НОВИНИТЕ И НА БАБА ВРЕМЕТО

Кой е най-добрият свят за живеене и какво оставяме след себе си?

  • 15.08.2016
  • от Ралица Арнаудова

Не гледам и не чета новини. Въпреки това не страдам от незаинтересованост от случващото се по света и у нас. Напротив, интересът ми е засилен точно от нещата, които по някаква причина остават неизказани. Гледните точки, предизвикващи неудобство, учудване, възторг, крайност. Историите и лицата на хората, които остават зад завесата. Никой не говори за тях, защото така е по-лесно.

Флагът не е обърнат с главата надолу, но времето никак не е мирно. Личи си отдалеч – най-вече по отношението на хората към света. Те пътуват по-рядко, споделят по-малко. Правят застраховки на себе си и на вещите си. Благодарят всеки ден за това, че „не се случва на тях“. Целуват любимите си хора по челото и отиват спокойно на работа.

Имам късмета да живея на място, където единствените войни, които се водят, са само на думи. Вербалната война може да продължава дни, седмици, месеци, години. Тя не поражда кръвопролития. Няма ранени или убити. Има само ядосани, обидени и ощетени хора, но те са все пак живи, нали?

Призракът на войната постоянно е наоколо. Дошъл е отдалеч. От място, където войната вече е факт. Има едно-единствено кътче, където не мога да усетя присъствието му - в разказите на баба за онова утопично време, в което хората не заключвали домовете си просто защото били спокойни. Мога да слушам с часове, а въображението ми не се уморява да си представя: магазинчетата, заредени с еднакви стоки, пред тях - дългите почти километър опашки, телевизорът само с три програми, униформите с бели якички. „По онова време" (както тя сама го нарича), се крадяло по-малко и се живеело по-дълго.

Естествено и онзи период е имал своите си недостатъци. Баба така и не ми разказа за тях.

Може би толкова й липсва онова време, че носталгията е изчистила от съзнанието ѝ всичко, което би могло да се сметне за лошо.

Разказът винаги приключва със сравнение между „тогава" и „сега". Това е задължителната поанта, без която казаното звучи някак незавършено. „Тогава" всичко е било някак по-просто. Нямало е страх, възпитаващ студенина в хората. Все още не са били разпространени „оръжията“ на новото време – дебитните карти, мобилните телефони.

„Сега“ всичко е по-лесно и изглежда на една ръка разстояние и въпреки това никой не смее да се протегне.

Човешкият живот струва по-малко, а хаосът в ценностната система размива понятия като „правилно“ и „грешно“.

Баба също воюва. Всяка вечер, пред телевизора, най-често със започването на новините. Не крие възмущението си от случващото се по света. Липсва ѝ най-добрият свят за живеене. Този, който може да има в спомените си и да го доукрасява смело, понеже е жив само в тях. Страхува се от това, което предстои. Тревожи се за несигурното бъдеще на целия свят.

При мен нещата стоят другояче. Това, което тя нарича бъдеще, е мое настояще. Чувствам своя „военен“ дълг да направя добро, без значение с какви размери е то. Мисля за дървото, което трябва да посадя, и за семейството, което трябва да отгледам, за да съм живяла пълноценен живот.

За да бъдеш герой днес, е достатъчно да не си злодей.

А ти какво ще оставиш след себе си?

Прочети още за многото шит в ефира.