ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ТИ НЕ БЕШЕ

Вечна неразделна любов с представата за теб

  • 26.07.2016
  • от Свилена Николаева

Сигурно е било смешно глупавото ми усилие на наивна лястовичка да търся сламчици, с които да сглобя „ние”-то на нашата връзка. Безумно е да искаш да направиш връзка от нещо, което не е. От там, където нещата просто ги „няма”. Но пък ти толкова искаш сърцето пак да пее и да сияеш целият отвън и отвътре, защото любовта е насъщна, по-насъщна от хляба и солта, тя Е хлябът и солта. Защото искаш някой да бъде първото ти сутрешно опомняне, когато се изплъзнеш от пипалата на съня и на одеялото сутрин, да има едно име и едно лице. Обаче не става. Не и насила. Другите можеш да излъжеш, но не и себе си.

Защото „Аз обичам” няма нужда от ехо и потвърждение. Обаче, когато е „Аз бих те обикнал, защото адски ми липсва чувството”, тогава просто всички потвърждения са малко.

Ти не беше моето „Et si tu n'existais pas, Dis-moi pourquoi j'existerais?”, ако и да ми го изпя на втората ни среща на твоя роден език. Прибирам се по „Заимов“ и чувам стария саксофонист да свири този шлагер, стар като смъртта. И той се забива в гърдите ми и боли. Защо? Не знам и аз. Сигурно ми е скучно, а сигурно носталгично. Той бързо казва, че обича - помислих си аз тогава, слушайки те как пееш тези толкова силни думи, всяка дума мнооого тежък хвърлен камък. Тогава не знаех, че ти просто си тананикаш и не заставаш като воин самурай след всяка изпята дума.

Ти не беше моят обяд в Прованс, лавандула в чашите, младо вино божоле, алени домати и маслини в ленивият следобед. И котките под масите. И фамилният ресторант.

Оркестърът свири. Менюто е подбрано – „Амандин, Амандин…”.

Ти не беше дори клишираният образ на Париж, този град с плакатната си досадна любов, с щампованите си, изрязани от списание споделени целувки. Ти не обичаше Париж, не обичаше и Заз. Що за човек не обича Заз?

Ти не беше мой, като ме попита арогантно на разваления си български „Искаш ли да пиЯм…не пиЯш…не…пиЯм уиски сус кола у моята тераса?”. И после най-ужасно кичозното „моя красива морска звезда”, защото го беше заучил, както се заучава от буквар. Обаче сърцето не е буквар или поне не такъв, комуто се нравят стари думи.

Ти не беше Mon chou, Mon ange, Mon coeur, Doudou, Mon trésor, Mon Cher, Monbeau, Mon loup, Mon choupinet… бля-блю-бли, цялата флора и фауна от котки, кучета, мечета, зайци и зелки(?!), които намирах неуморно, с изследователски интерес всеки ден, за да те разсмивам. За да сричам на твоя език любовта. Някъде там се запънах, започнах да пелтеча и така и не се научих да чета гладко на него. Никога.

Ти не беше нищо от онова, което аз измислих, повиках от дълбините на фантазията си, като малко момиченце, което си е скрило съкровищата в мамината кутия за бижута. Аз ти дадох толкова бляскави накити, толкова сияйни доспехи. Но ти, скъпи мой, просто… не беше. За всичко, което не беше, ти благодаря.