Залезът в Созопол закъснява. Слънцето заплеснато в бедрата ти

Заглавието е на Господинов, ти си по Буковски

  • 11.07.2016
  • от Михаела Самарджиева

Заглавието е на Господинов, ти си по Буковски. Една такава есенна, една такава песенна, която не знае какво да прави с младостта и красотата си. Не знае какво да прави с лятото и затова, съблича бедрата си на Централния в Созопол.

Сладоледаджиите изпускат сладоледите си, царевицата цъфти, по тебе гасне. Гларусите забавят даже полет. Къпят се. Продавачите на кукуруз ти правят сянка с кошници. Целия народ шепти, че всичките мъже са ти поклонници. А домакините крият очите на децата си, плясват съпрузите зад вратовете, сипват им студена бира.

Созопол още свири. Моряците пеят песни за полите ти, за роклите ти – шарени. За маратонките и мокасините. За дъха ти лекия, за гърдите между, които се давиха мнозина и опитните даже.

Залезът в Созопол закъснява, слънцето заплеснато в бедрата ти. Слънцето на пост пред квартирата ти, която нае случайно от някаква баба. Тя ти каза, че имаш твърде много вода в очите, а водата е на лошо, особено когато почива до морето. Водата от всякъде път намира и пред нищо се не спира. Махна с ръка бабата, оправи черното на жалейката, подаде ти ключовете и се прекръсти.

Виждала е тя и преди созополски момичета. Момичета, като бури, като урагани. Виждала е и мъжете в кръчмата, които пият за русалките, губят ума си, късат тениските на райета – ех, созополски момчета. Всяко лято се давят в мъртви вълнения, в безкрайни корабокрушения, руси вълни, червенокоси скали, давят се в безнадеждностите на бедра, ръце и скули. Чупят зъби в твърдите дюли на градските феи, дошли тук за малко, за да им съсипят живота, разбият сърцето, за да са сити и цели на есен, с пясък по дупето.

Созопол от векове е същият. Дори и днес, когато народът пише поеми за очите ти, когато котката на кръчмаря възпява залезите южни и дланите ти, по които се изгубиха мнозина. Созопол днес е тук, защото теб те има. Една такава есенна, една такава песенна. Съпруга на моряк, скитница, пристанищна курва, Лолита по български, Жана Д'Арк за престъпници.

Когато пътуваш насам, синоптиците съобщават за лошо време и мъртво вълнение. Съобщават, че на Созопол му предстои любовно корабокрушение. С коси от водорасли, правилата надрасла, момиче на юли, което просто се забавлява, без нищо да търси.

Иска да се удави в морето, да й спре сърцето, да подиша, да подпише, че повече никога няма да прави така, или поне до есента.

Пясъкът полепнал по стълбовете, миризмата на чайките, утайката на кафето ти – всички са предзнаменования за крайни състояния. Тогава, когато в морето не се влиза. Момиче на юли, любовница на Созопол, на всички и ничия най-вече. Момиче, което отдавна изтече по заливите. Отиде си с наводненията.

И истината е, че никой, никога не я срещна, защото тогава щеше да е много лесно. А тя обича да е винаги такава – за всички, но всъщност за никой да не става. Лятна и временна, с любов ненавременна. Без котва, без пристанище. Бедствие преди Илинден, суеверие, морско поверие.

И. М. каза, че след всяка капка на дъжда, следва различна тишина, а ти веднъж ми прошепна между ледовете на ментата, с език зелен и набъбнал, с устни за целуване и сърце за размразяване, че в Созопол няма обичи, има само празнини, защото през зимата единствено на делфините им личи, че тук някога момичета са минавали, че тук някога мъже са се давили.

Единствената магията в сезона на удавниците е през юли, там между бедрата ти. Магията е в късметлията на лятото, който все някога ще полее цветята ти. Там в квартирата, при бабата, която само ще се прекръсти и ще зацъка с език. Още един изгубен. Още един разбит.

ЗА ТИХОТО ОБИЧАНЕ И СВЕТОВНИЯ ОКЕАН