НАПИСАНО ПОД ЮРГАНА

Малките сгряващи неща, когато трябва да се топлиш сам

  • 15.10.2015
  • от Яника Гюрова

Студено е. Есента не чука, тя направо влиза. Шаловете и чадърите са в бойна готовност, а летните ботуши – всъщност нямам представа какво се случва с тях. Лятната спонтанност си отива със скоростта на изчезващите джобни на студент в първи курс, а на нейно място, удобно завита с родопско одеяло, на дивана се настанява депресията.

Обикновено това е времето „само за спане“ или „на тоя студ не ми се излиза“. Изведнъж се оказва, че вече не сме толкова безсмъртни, колкото по време на отпуската, като че сме забравили как да бъдем безразсъдни и смели и вместо да се смеем под дъжда, бързаме да извадим дебелите дрехи от гардероба, а заедно с тях и старите, леко позабравени  навици.

Разбира се, колкото и да сме „свободни“ през лятото, някои неща не се променят и пеенето на химна под душа и танцуването полубудни и съвсем голи пред кафе машината сутрин си остава константата на нашия живот.

Есента обаче предполага малко повече романтика в любовната ни връзка със себе си.

Ето защо никак не е учудващо, че все по-често си палим ароматизирани свещи, докато четем книжка в дъждовния следобед – кой заради романтиката, кой за да си топли ръцете от време на време. А топлината и уюта на навиците ни посрещат като дом, в който се прибираме след дълъг път (особено топлината, ако имаш навика след работа да удряш по няколко чая с ром).

А вечерите – о, вечерите. Няма го вече сладкото опиянение от аромата на липи в лятната нощ или от бутилката водка, която незнайно как се появява в ръцете на някой приятел и още по-незнайно как изчезва, а краткият път от работата до вкъщи става цяло пътешествие.

Вместо това се сгушваме във възглавницата и лягаме на страната, от която ни е зарядното на телефона и вперили поглед в тъмнината, измисляме някоя нова метафора, с която да кажем на света, че „страдам от безсъние, а утре трябва да ставам рано за работа“.

И ето че една сутрин, в понеделник естествено, хипнотизирани от червеното на светофара, осъзнаваме, че пак  мразим есента, зимата, студа, сивотата и цялата тази рутина, която носят със себе си. Живеем по график, на час по лъжичка и сме абсолютно сигурни, че наистина мразим всичко това. Мразим трудното събуждане, мразим трудното заспиване. Мразим пълното метро, задръстванията, офиса, колегите. Мразим да се прибираме по тъмно, съседите и Шоуто на Слави.

Е, след толкова мразене как да не си депресиран, ебаси. То чак е уморително. Толкова уморително и толкова много, че все повече не ми се вярва да е възможно. Дали пък някъде там нямаме някой навик, на който обръщаме малко повече внимание, на който отделяме повече време? Някой навик, който да сме превърнали в ритуал, в който, тайно от себе си, се вкопчваме, за да не изглежда сякаш всичко е безсмислено?

Всъщност, като се загледам, като че ли виждам петно от червено вино в безцветното ми ежедневие. Онова червено вино, което обичам да пия вечер, онова същото вино, което ми даде съседът с лаещото куче от горния етаж. Петно от вино. Утре, докато пием кафе с колегите преди работа, трябва да питам как се чисти петно от вино. А сега ще изпия още една чаша и си лягам, че утре трябва да ставам рано за работа.

Виж една малко по-позитивна гледна точка за есента. Дай й шанс.