Воайорът Натали Дауст

Тя е професионален воайор. Застава зад обектива и наблюдава, изследва, разконспирира емоциите, желанията, страховете на наблюдавания

  • 15.05.2013
  • от Биляна Славейкова
  • снимки: Натали Дауст

Нейната територия са любовните хотели на Токио, бордеите на Рио и мръсните арт пространства в крайните квартали на Ню Йорк. Натали не е от тези фотографи, които отиват някъде, разпъват техниката, снимат кадъра си и се прибират у дома. Тя се заселва на своите локации, попива от прахта им и така прави кадри, които разказват запленяващи, а понякога дори и зловещи истории.


Коя всъщност е Натали?
Родена съм в Монреал, учих в колежа Вьо Монреал (Старият Монреал). В професионален план се интересувам само от аналогова фотография. Обичам да експериментирам в тъмната стая с различни инструменти и техники, които ми позволяват да пресъздам образите точно така, както ги усещам. Снимам хора, които са уникални в контекста, в който съществуват. Всички мои проекти следват темата за  човешкото желание да избягаш от реалността. Изследвам местата, на които хората отиват, за да се освободят от оковите на живота си и обичайните ограничения. Като цяло съм човек, който обича да разнищва загадки, да намирам необикновеното в обичайното. Запленена съм от сложността на човешкото поведение и неговите различни проявления, от вечното човешко желание за бягство и живот в свят на сънища. Работя с изкуство, но трябва да призная, че в свободното си време нямам нищо общо с него. В момента се интересувам от философия, миналата година се запалих по науката, маниите ми бързо се променят, просто обичам да научавам нови неща.


Какво запали интереса ти към фотографията?
В гимназията, мисля че бях на 15 години, с моя приятелка измислихме цял въображаем свят. Решихме да го пресъздадем, ето защо тя позираше като някои от героите, а аз снимах. Забавлявахме се много, затова продължихме с целия този театър като намерихме още хора, които да ми бъдат модели. В училище имахме тъмна стая за проявяване, и аз прекарвах по-голямата част от времето си именно там. Усещането да имаш толкова много идеи, които да можеш реално да пресъздадеш чрез фотографията, беше чудесно. Освен всичко друго, споделените моменти с приятели, докато ги снимах, бяха страхотни. Всъщност и до днес оценявам това повече, отколкото самата фотография.

Тоест, когато снимаш, се съсредоточаваш върху връзката с модела?
Именно! Човешкият контакт е основният ми интерес, да създадеш интимен момент с някого, да споделяте момент или история. Фотографирането за мен е социално събитие.



Каква техника използваш?
Използвам само аналогови апарати. Предимно моят 35 мм Никон Ф3. Понякога използвам стенопеичен фотоапарат (б.а. camera obscura). Основната част от моята работа е в тъмната стая, където изследвам и давам форма на всички усещания, мисли и емоции, с които да изразя пълноценно смисъла на образите си. Това, което се случва, когато освободя спусъка, е само началото. Техническите средства ми позволяват да трансформирам образите в това, което съм видяла в главата си. Манипулирам ги. Използвам всеки инструмент, до който имам достъп, като различни филми и филтри, за да вложа моите чувства в снимките. Работя с цвят и традиционно черно-бяло проявяване, както и с алтернативни методи и материали: цианотипия, солен печат, гум бихромат, всички върху ръчно оцветени с водни бои хартии.

Как избираш мястото и темата на снимките?
Впечатлявам се от места, където хората отиват, за да избягат от реалността и дори от себе си. За последния си проект, Tokyo Hotel Story, прекарах няколко месеца в един от най-големите т. нар. любовни хотели в Япония. Снимах 39 различни жени, по някакъв воайорски начин изследвах тяхната сексуалност. Преди време направих подобен проект, наречен Street Kiss. Историята се развиваше в бразилски бордей. Подобни места като че ли винаги са били добра локация за проектите ми. Интересуват ме хората, които работят там. Какви са те, защо го правят, как минава денят им? Един от най-ценните си проекти заснех в арт хотел в Ню Йорк. Живях там 2 години, местех се от стая в стая, като във всяка от тях прекарах време от една седмица до един месец. Така попивах от усещанията в нея и сякаш разгадавах човека, който я е изрисувал, това ме свързваше с него.

Как би описала стила си на снимане?
Експериментален. Самата аз имам усещане, че проектите ми нямат нищо общо един с друг, но предполагам това е само в моите очи, защото хората разпознават стила ми.

Снимките ти имат особена атмосфера, какво правиш със светлината, за да я постигнеш?
Обикновено дълго играя с нея на самата локация. В любовния хотел в Токио всяка стая имаше тематична декорация и специално осветление. Изглеждаше страхотно, постарах се атмосферата да се запази и да си личи в крайния резултат. За нюйоркския проект направих много експерименти с негативите и осветлението. Около 80% от моите специални ефекти са направени в тъмната стая, 20% – докато снимам, нито един с Photoshop.

Снимаш ли в студио?
Единственият проект, който съм снимала в студио, беше Tokyo Girls. Прекалено лесно е. Намирам локациите за много по-интересни, дават повече възможности, кадрите носят по-особени усещания.

Как искаш хората да реагират, когато виждат твои снимки?
Всъщност не ме е грижа дали реагират добре или зле, стига снимката да им носи някакво усещане. Желанието ми е образът да провокира ума им, независимо дали ги кара да мислят за темата на проекта или за самата снимка.

Какво обичаш най-много в работата си?
По-голямата част от моята работа е посветена на хора, които живеят или работят без да отдават значение на общоприетите норми. Срещата с тях ме зарежда. Винаги съм любопитна да науча нещо за нови култури или да се опитам да разбера различния начин, по който някой гледа на живота. Харесва ми, че фотографията е универсално средство да споделиш, да запазиш момент или емоция. Привличат ме алтернативни реалности, човешката природа, хората с тяхното поведение и сложност. Има постоянни теми, които ме вълнуват, и понякога мозъкът ми не може да спре да мисли за тях, докато не разбера, колкото е възможно повече.