Секс, воайорство и хипстърия

Ник Рей Маккан е остроумен млад фотограф, роден в Чикаго, който в момента се подвизава в Сиракуза, Ню Йорк.

  • 05.10.2013
  • от Биляна Славейкова

Ти ли си следващият велик фотограф на Америка?
Ако искаш вярвай, но точно така си мислех, докато учех фотожурналистика, че ще съм следващият велик фотограф на New York Times. Разочарованието обаче дойде много бързо, и разбрах, че работата във вестник или в сайт въобще не е за мен. Харесва ми да имам повече време за снимки, мога да направя десетки кадри дори на дете, което похапва хот-дог на пикник по случай четвърти юли. Все пак работата ми в медии ме научи на някои ценни неща – дисциплината е изключително важна, също както и начинът, по който организираш времето си, оттам нататък ти трябва история, която да си струва.

С какво оборуване работиш?
В студиото си имам тонове осветление, големите ми играчки са Leaf Aptus и Mаmiyas. Много фотографи се вманиачават, когато стане сума за техника, смятам обаче, че изкуството е нещо повече от светлина и мегапиксели. Не може да се наречеш професионалист, ако снимаш само с аналогов или само с дигитален апарат. Ти можеш да пишеш и с молив, и с писалка, нали? Същото е. Факт е, че има такива псевдо професионалисти, които никога не са снимали с аналогов апарат и не са проявили една снимка в живота си. Иначе изборът на техника зависи само и единствено от концепцията на снимките и резултата, който търся.

Как избираш обектите и локациите за снимките?
Когато снимаш портретна или модна фотография, важен е моделът, не се престаравам с локацията и въобще фона, не го правя, както Лашапел например. Харесва ми да снимам хора с присъствие, независимо дали то идва от начина, по който изглеждат, или по който играят. Въпреки че вече съм много далеч от фотожурналистиката, се интересувам от такива проекти. Харесва ми да снимам хората такива, каквито са,  без стилист и пълен гардероб на разположение.
 


Как бил описал стила си?
Това съм аз. Снимам млади хора, между 18 и 24 години. Кадрите ми изгледат точно по този начин, защото преживявам всичко, което върви в комплект с това да си млад: партитата, усещането да си съсипан, моментите, когато си разорен, когато търсиш любов, секс, мъст. Много хора наричат стила ми хипстърска фотография, което всъщност ми изглежда като лесния начин да го определят. Смятам, че улавям пулса на младите хора, а не че просто увековечавам фалшив лайфстайл, с кофти денс музика и глупави мустачки.

Колко постобработка си позволяваш?
Смятам, че съм доста вещ, що се отнася до компютърната обработка и се възползвам, особено  когато работя върху реклами. Спомням си обаче, как още в училище имах съученици, които се опитваха с Photoshop да замажат гафове, които са допуснали по време на снимки, което си е трудна работа. Когато си свършиш добре работата по време на снимки, си спестяваш часове пред компютъра. Между другото, понякога ми харесва да се преструвам, че Photoshop не съществува.

Какво е отношението ти към модната фотография?
В дните, когато снимам модни сесии, се чувствам като на откачена първа среща. Правя снимки на красиви жени, облечени в страхотни дрехи, пътувам до интересни локации. Това си е джакпот! Отделно, разбира се, е нужна сериозна работа и планиране, за да се получат снимките.
 


Някои от снимките изглеждат доста воайорски. Има ли нещо такова?
О, да. На хората никога няма да им омръзне да шпионират, да поглеждат, когато не би трябвало, откъдето не би трябвало. Обожавам този тип снимки, има много реализъм в тях, като тези на Морад Бушакур или Джейсън Носито.

Какво обичаш най-много в работата си?
Обичам, когато се вдъхновявам от работата на други колеги. Обожавам така наречените нови герои във фотографията – Надав Кандер, Клейтън Кюбит и Ритер. Харесва ми да попивам идеи и техники и да ги приспособявам към собствената си работа. Като игра на развален телефон аз хващам нещо, приспособявам го към своите нужди, по-късно някой предава нататък.