Пловдив и Япония: в целувката на нецъфналите вишни

Легендарната любов на Анастасия и Йошинори Маеда

Сезонът на Секура. Вятър, целуващ земята, оризово вино по устните. Тръпчив вкус на върха на езика, водещ пролетта и Ханами. Фестивалът на вишневия цвят, в който всички се събират под натежалите от красота Ямазакура или Шидарезакура, за да спазят древния ритуал, съществуващ от III в. – да наблюдават и да се любуват на цъфтежа на тези изумителни дървета.

В миналото това сладко безделие сред природата е било привилегия на аристокрацията в императорския двор, която пиела саке под вишневите цветове и се отдавала на класическа поезия, днес японците просто показват дълбоката си почит и уважение към преходната и възхитителна прелест на сакурата. Те почитат кратката, но особено изящна продължителност на живот на цветовете – много от вишните цъфтят само за седмица-две и именно затова сакурата е възприета като символ на преходността на живота.

Преходност, която единствена е способна да свърже двата края на света и да създаде днешната
ни история.

Преходност, която почти като в приказките изплита невидима нишка между България и Япония в една невъзможно красива любов. Любов, която и до днес се разказва както под тепетата на Стария Пловдив, така и по улиците на Токио. Любов точно толкова ослепителна и трудна за възприемане като отронването на вишневия цвят, преди да падне мъртъв на земята. Любовта между пловдивчанката Анастасия и японеца Йошинори Маеда. Любов, превърнала се в легенда… точно като сакурата.

Зимата си знае работата

Тази история пръв записва пловдивският журналист и писател Евгений Тодоров, след това журналистът Георги Милков отново я разказва, а Андрей и Стефан Алтъпармакови създават за нея документалния филм „Любовна история от миналия век“ по сценарий на известния японист и бивш български посланик в Токио Тодор Дичев. След това композиторът Александър Йосифов ѝ посвещава операта „Съдба за двама“, чиято премиера е заснета и от японската държавна телевизия, а времето я превръща в истинска приказка, летяща върху своя невидим вишнев цвят между двата края на света.

Приказката започва точно така…

Годината е 1942, а лютата зима в България и огромните преспи не прощават дори на точния като швейцарски часовник „Ориент експрес“, на който в една студена нощ му се налага да спре принудително в Пловдив заради лошото време. Именно от него на българската гара слиза Йошинори Маеда – журналист и кореспондент на вестник „Асахи“, който пътува от Истанбул за Париж в разгара на Втората световна война. Маеда сан е премръзнал, със скромни средства в джоба и абсолютно изтощен от дългото пътуване.

За щастие местните го насочват към най-култовата и достойна за чужденци локация тогава – ресторанта на пловдивския хотел „Молле“. Йошинори още при влизането си в ресторанта е поканен да седне на масата на видни пловдивски интелектуалци и търговци, сред които е г-н Христо Макрелов. Макрелов кани Маеда сан да пренощува в дома му, след като ресторантът затваря врати, и точно тогава се случва онази предопределеност, която е присъща за великите любовни истории.

Йошинори Маеда от Токио среща погледа на Анастасия – 19-годишната сестра на домакина, която току-що е завършила Френския колеж в града. Между двамата сякаш протича ток. Нито чужденецът, странник от Япония, нито младата девойка могат да свалят поглед един от друг.

Чувството е по-силно от логика, правила, националност.

Само след броени дни Маеда предлага на Анастасия да се оженят, а тя, без да се замисли, казва „да“, като така се превръща в първата пловдивчанка, венчала се за японец, в историята на града. След церемонията въпреки протестите на своите близки младото момиче следва своя любим навсякъде. Те заминават първо за Рим, после и в Япония.

Да се върнеш два пъти – за прошка и пръст

Въпреки войната младото семейство стига до Токио, но там младоженецът е мобилизиран
в противовъздушна батарея, а Анастасия остава да живее с майка му, без да знае и думичка японски, преживявайки само с по една купичка ориз на ден.

След няколко години обаче г-жа Маеда вече говори и пише на японски отлично, а освен това знае английски, немски, френски и руски. Йошинори пък се превръща в известен журналист, първият репортер, взел интервю от Джон Кенеди след избирането му за президент. Става и представител на най-големия вестник „Азахи Шимбун“ и се издига до президент на Ен Ейч Кей – държавната компания за радио и телевизия. Съпругата му е определяна като най-популярната и елегантна дама в Токио през 50-те и 60-те. Българският посланик в Япония Начо Папазов пише: „Тя респектираше със своята елегантност и красота, със своите японско-западни маниери, с високата си култура“.

Въпреки впечатляващото им семейно щастие все пак вишневият цвят се отронва на земята.

Най-коварната болест взема живота на пловдивската красавица на 23 октомври 1963 г. и тя нпуска този свят. От красивата си любов Анастасия и Маеда сан имат две деца – син Акира и дъщеря Елена, кръстена на пловдивската си баба. Маеда пък се връща още два пъти в България. Първия път, за да вземе пръст от родния ѝ Пловдив за гроба на своята любима, а втория път с типичната си японска чест, той идва да поиска прошка и позволение от родителите на Анастасия, за да се ожени повторно. Въпреки края на тази любов Маеда сан остава завинаги верен на България, подпомага изключително много дипломатическите отношения между двете страни, награден е и с Орден „Кирил и Методий“. За финал ще кажем, че по-романтична история едва ли лети и до днес под тепетата на любимия ни Пловдив, а когато в Токио цъфнат вишните, със сигурност се намира някой да каже, че в преходната им красота на живота лежи и българската следа… по-нежна от сакура, по-истинска от обратен път назад.

София: любовта, без която не можем

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.