Минорни акорди рисуват мрачната картина на един софийски подлез

Музиката звучи в главата ми, но се чува някак отдалеч и примесена с човешки гласове и клаксони на автомобили. Колкото повече вървя, толкова повече се приближавам към нея. Разпознавам звука на акордеон, от който се носят вълшебни звуци. Слизам надолу към тъмния подлез, пропит от неприятни миризми, който е единствения път към отсрещния тротоар, до който трябва да стигна.

Мелодията е само на няколко крачки от мен. Предварително отварям портмонето си, за да потърся монети, но се оказва, че нямам никакви. Замислям се за секунда и вадя 2 лева, които стискам в ръка, докато стигна до музиканта.

Той е мъж на средна възраст, който е сложил захабена кутия пред себе си и в която има няколко стотинки. Надявам се, че не са единствената му печалба за деня, а просто периодично прибира даренията, за да е спокоен, че няма да му ги откраднат. Защото и такива хора има – не се свенят да задигнат последния лев и на най-нуждаещите се.

Пускам бързо банкнотата, поглеждам човека, усмихвам се и си тръгвам. Страх ме е да видя болката в очите му, затова искам да избягам. Зная, че човешката мъка я има почти навсякъде около мен, но цялата се разтрепервам, когато се срещна с нея.

Искам да помогна на всички, а това е толкова невъзможно. Но опитвам – малко по малко и стъпка по стъпка. Повтаряйки си непрекъснато, че „капка по капка – вир става”. Но водни басейни наоколо почти не виждам.

Вървя напред, без да се обръщам. Очите ми се пълнят със сълзи, а в гърлото си усещам задушаваща буца. Срам ме е, че току-що излязох от търговски център, срам ме е, че в ръка нося торбичка от него. Чувствам се виновна, че преди малко вечерях и след няколко минути ще си бъда вкъщи. Дали този човек също ще вечеря? Дали има къде да се прибере?

Не зная каква е историята му и не зная как се е озовал в този подлез със своя акордеон. Чест му прави, че не проси, а се опитва да припечели някой лев чрез музика. И свири толкова красиво… но кой го чува там, в този мрачен подлез? Кой оценява таланта му, пропиляван в подземието, до което слънчева светлина не достига?

Всеки човек е нещастен по своему, бих заключила, ако си позволя да перифразирам Толстой. Но доколко оценяваме дребните красоти в живота си, тревожейки се за проблемите, които неминуемо съпътстват дните ни? Оценяваме ли реално привилегията да имаме покрив над главата си, топла вечеря, любим човек до себе си, с когото да споделим всичко това? Или, карайки се с последния за това, кой да измие чиниите например, оставаме слепи за щастието, което сякаш не сме усетили кога ни е споходило.

Човешко е да искаме повече и повече от живота. И да се борим за него, разбира се, а не да го чакаме да дойде на готово. Егоистично е обаче да затваряме очи пред това, което имаме, гледайки в чуждата паничка и мечтаейки непрекъснато за всичко, което нямаме.

Защото, ако за нас сирене и месо в хладилника са в реда на нещата, за други това е рядък лукс. И ако ние хвърляме обувките си, когато се скъсат, други продължават да ги носят – и в дъжд, и в сняг, и в студ.

Колко струва щастието? За едни то се измерва в имоти, автомобили, маркови дрехи, бижута. За други то е семейството, което отдавна са загубили. А за трети… за трети цената му е скромните 2 лева. За хляб и за каквото още остане.

Виж какво ти трябва, за да си щастлив според децата.