Или кога „най-добрите приятели“ се превръщат в просто „добри познати“

На 20 години човек пише писма, поеми, разкази за любимия човек, когото е изгубил. Или който се надява, че ще си спечели обратно. На 30 вече по-често се замисля за любимите приятели, които някъде по пътя са се изтърколили от каляската на живота му. И за които се надява, че след някоя спирка, неизвестно къде по пътя, те отново ще станат част от неговото пътешествие.

Сякаш 30-ата годишнина е като един 1 януари, само дето продължава цели 365 дни. Време за равносметка: „Kакво постигнах от мечтите си, какъв път извървях, какви са уроците, които трябва да науча“. Когато станем на 30, постоянно съчиняваме в главата си едни обещания, едни заклинания какво трябва да променим оттук нататък, с какво повече не бива да се примиряваме.

На 30 години на мен за първи път ми се наложи да се регистрирам в Бюрото по труда. И унизително да моля и да се боря в НОИ за правото си на обезщетение от държавата. И докато чаках да дойде редът на моето номерче – 226-о,  разглеждах какво се случва във Фейсбук – че какво друго да правя? И попаднах на снимка на моя близка приятелка от ученическите години. Най-добрата ми тогава всъщност приятелка. Беше се щракнала от Дубай (разбира се, откъде другаде…). И ми стана смешно. Уж едни и същи хора бяхме. Завършили едно и също училище. Завършили един и същи университет. С почти едни и същи интереси. А ето ме мен в Бюрото по труда, под номер 226, до една жена, която не знае да чете и не знае как да си попълни приложение номер 1, а тя в Дубай, до невероятни красавици с фереджета и интересни мъже, целите в бяло и яхнали джипове на три етажа. Странна работа. Как само се разминават пътищата и съдбите на хората! Докато аз с вълнение и трепет чаках да дойде моят ред, за да се изправя пред „лелката“, която да ми каже аджеба ще получавам ли нещо или не, тя сигурно похапваше в някой ресторант салата, струваща повече от три наши минимални заплати.

Сигурно всеки от нас е имал един такъв приятел от детинство. За който винаги сме си казвали: „С теб ще бъдем близки винаги!“. Звучи инфантилно, но го вярваме.

Може да си бил с този човек заедно едва 3-4 години, но именно той изскача в представите ти като спасителен пристан, пред който винаги можеш да пуснеш котва, когато корабът на мечтите ти е бил разбит на трески от реалността на живота.

Това обаче не се случва. Времето минава. Срещите оредяват. Общите теми стават все по-малко, а мълчанието все по-тягостно. Докато най-сетне едно виновно „Честит рожден ден“ и едно формално „Честита Нова година“  са малкото останали думи, които ви свързват. Започвате да се разминавате във времето и пространството като  националите по футбол и Европейското първенство. Уж толкова близо, но никога достатъчно.

Когато растяхме заедно с въпросната ми дубайска мъка, аз сякаш бях тази с по-големите мечти, по-големите илюзии и амбиции: „Ще остана в България, ще постигна много, ще оставя следа след себе си, ще стана писател, ще стана полицай, ще стана какво ли не“. Тя нямаше такива намерения. Веднага след като си взе дипломата, опакова багажа си и замина за Мексико, при свой любим човек, твърдо решена вече да е просто един турист за България.  И самолетът, на който се качи,  завинаги нарисува между нас разделителна линия, която с годините ставаше все по-дебела, все по-плътна, по-стабилна и от Берлинската стена.

Но тогава това изглеждаше един болезнен проблем от бъдещето, а бъдещето – толкова, толкова далечно.

На 22-23 години ти още вярваш, че си създаден за нещо специално, че пред теб се ширят едни необятни, зелени и тучни поля на безкрайните възможности и че именно ти, да, точно ти си този, който ще постигне велики неща.

Искаш да се занимаваш с изкуство, кино, театър, записваш се да учиш в НАТФИЗ, вирееш сред хора, които също като теб вярват в едни въздушни глупости, стремежи, които рядко след това придобиват цвят, форма и материалност.

Докато на 30 години не се окаже, че едно от великите неща, с които можеш да се похвалиш, е успешното регистриране в Бюрото по труда. И то след като се е оказало, че аз може и да съм работила като „журналист“ и като „сценарист“, но тези „професии“ просто не са признати от държавата, че съществуват. Защото какви са те, в крайна сметка – не произвеждат храна, дрехи, не строят магистрали?

И докато двете с „лелката“ си блъскаме главите като каква точно да ме запишат –  „радио техник“ или „обслужващ населението персонал“, сигурно някъде там моята приятелка се колебае дали сега да поеме към Египет,  Африка или просто да се прибере блажено в къщата си в Мексико Сити и да пие коктейл на верандата.

А аз пък се чудя защо онова гласче вътре продължава упорито да нашепва, че не съм сгрешила, като все пак съм останала в България?

И може би това е историята, която предшества следващата ни статия…