Шестте вида панелни съседи

Характери, шарени като фасада на панелка

Прекарала цялото си битие, разкъсвана между блясъка на комунистическите небостъргачи в „Надежда“ и сгушените панелени къщурки в Банишора,

за краткото си пребиваване в този стоманобетонен хабитат  успях да разгранича ярко шестте вида погубени души, които споделят същия този начин на живот. Защото домостроителните комбинати не произвеждат просто панели, те изграждат мечти.              

Сладката двойка пенсионери

Те са съседската мечта – винаги те поздравяват, никога не вдигат шум и не пречат, а дори понякога те гощават с храна – какво повече да иска човек от живота. Въпреки прекараните десетилетия сред хладината на панелите, те са успели да запазят топлотата в сърцата си освен когато решиш да си пускаш гадна електронна музика на тонколоните. Тогава са готови да ти спукат манерката от вербални шамари и да ти викнат полиция. Сякаш тя си няма предостатъчно работа да лови десетгодишни хлапета и бабички с две саксии канабис.

Дълбоки провинциалисти

Въпреки зелената зона пред блока, те са запазили онзи свободен неграждански  пламък в душите си, отглеждайки съмнителни каци с кисело зеле и полудестилирани напитки в мазето. Същият този пламък ги кара да ламтят за ретро Преслава в три часа сутринта във вторник. Нищо против селяните – те са добри, трудолюбиви и честни хора, селският манталитет на всички wanna-be псевдогъзари софиянци със съмнителна ценностна система е това, което ти изважда и последния нерв от строя. Въпреки столичната адресна регистрация дълбоко в себе си копнеят за една утопия, където ще  бягат на забавен каданс в поле, постлано със сарми, търкаляйки се върху циците на Глория.

Човекът дистрибутор

Ако се чудиш защо на пейката пред блока има опашка от претръпнали момчета, които те гледат изплашено и объркано и са готови да  ти подарят далака си, когато им отключваш входната врата, то вече няма за какво да се чудиш. Първоначално не бях сигурна, но след като паянтовият блок се превърна в газова камера с аромат на опърлени храсти, човек започва лека-полека да се уповава на логиката. Имам чувството, че никой в сградата  не осъзнава какъв небесен дар  си имаме, но може би просто изпадам в тежки филми, където подозирам хората за всичко. Знае ли се, не се ли знае… Но е факт, че такива потайни създания виреят най-добре във влажна, мухлясала, мизерна,  панелна среда.

Младите съседи

Нямам забележки спрямо тях. Всякакви ги има. Едните ме осиновиха и нагостиха, когато си бях забравила ключовете, другите не си мърдат дебелите надути задници от мерцедеса, който паркират буквално в градинката пред блока, чувствайки се богопомазани зад затъмнените му стъкла. Когато започнеш да прекопаваш градинката ми звънни, за да ти преполея колата със сярна киселина. (Мразя, когато толкова неуважително погазват аграрните ми изпълнения). Иначе изглеждат добрички, има надежда в повечето от тях, да се надяваме.

Изперкал рецидивист

Антихристът в панелката, който е виновен за цялото житейско зло в тоя мизерен свят. Сякаш обладан от дявола (или картона), той се прокрадва в сенките, вършейки най-мазните зулуми, същински тъмен рицар на простотията.

Хвърля в смут всяко бабе-детектив в кооперацията, което се опитва да разплете  Гордиевия възел около загадъчните му прояви, и хвърля в психически колапс всички съседи. Адмирации за тази загадъчна личност, която се изсра най- безпардонно в асансьора и запали пощенските кутии, правейки си лагерен огън от тях във входа. Също адмирации, че константно изкъртваше бравата, за кво ни е в Банишора да се защитаваме от престъпници така или иначе… По принцип не се впечатлявам от подобни изпълнения, но някои дълбоко ме шокираха, а аз дори не се возя в асансьора. Но както и да е, дано да чилваш някъде щастлив и горд от себе си, ти си следващият в hitlist-атa.

Тъпи кестени като мен

Не мисля, че преча на някого със съществуването си, даже половината от съседите ми сигурно и не подозират, че живуркам някъде доволно на първия етаж. Понякога набивам Радио Нова в шест сутринта за настроение, друг път сътворявам вокални шедьоври под душа, опитвам се да поздравявам хората, когато не ги игнорирам с музика, и не ме боли като цяло, че току-що умирисах посткомунистическата сграда на мусака. C’est la vie.

Истината е, че пребиваването ни на тази земя е комплексен процес, при който се сблъскваме с битиетата на най-различни нормални и ненормални личности.

Понякога не ни афектират, друг път променят живота ни изцяло. Всеки е строго индивидуален тип, така че няма как да бъде описан и анализиран напълно. Така или иначе животът няма да стане много по-хубав, така че не пречи да се посмеем  и да нахраним тези, с които споделяме една и съща участ, притиснати от живота и от четирите стени на панела.

Виж още защо комшулукът не е това, което беше.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.