„Кучето на Златю“ показва човека зад легендата
Експерименталният филм „Кучето на Златю“ предлага нов поглед към живота и творчеството на Златю Бояджиев
Мистерия като човек. Обичан и обичащ, без да се отделя от корените си и винаги връщащ се към тях в своите творби.
Сънува и рисува картини като „Село Брезово“, „На трапезата“, „Две сватби“. Това е Златю Бояджиев (1903–1976) – емблематична фигура в живописта у нас и символ на цялостната българска култура от XX век. В началото на този месец на голямата сцена на 11-ия фестивал Master of Art в София беше прожектиран филмът, посветен на него. Не толкова класически, колкото експериментален, „Кучето на Златю“ имплементира по-различен творчески подход. Той разграничава и слива твореца и личността на българския художник с фокус върху различни щрихи от живота му. Обхванат в рамките на документалистиката и по-нишовото кино, „Кучето на Златю“ не е просто поредният биографичен филм. Такива вече има много. Какво е различното тук?
Режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева абстрахират идеята си за филма извън вече добре познатия фактически разказ, документален портрет и истории за българския художник. Не разграждат образа му на съставни части.
Тук те се заиграват с преосмисленото наследство под формата на провокативен, художествен експеримент.
Подобно на творческия дух и замах на четката, който прокарва Златю Бояджиев, така и посветеният на него филм развива своите по-художествени и метафорични моменти. Има преплитане на граници между реалното и фикцията, докато двама съвременни артисти поемат на пътешествие, за да изследват неконвенционалните образи на твореца и пулса на един характер.
Казвам образи, тъй като филмът позволява на зрителя да наблюдава и проявления на двама различни художници, събрани в един и същи човек. През 1951 година Златю Бояджиев преживява тежък инсулт и дясната му ръка остава парализирана. Въпреки това той се хваща за изкуството отначало и лявата ръка отново става негов инструмент за творене. Ранните му творби са по-спокойни и класически. Но постепенно фигурите в картините стават повече, цветовете са по-смели, а композициите почти вихрени.
Променя стила си, но майсторството остава.
Режисьорското дуо на „Кучето на Златю“, Петър Вълчанов и Кристина Грозева, има тенденцията да се докосва до реалността. Други техни продукции като „Урок“ (2014) и „Слава“ (2016) са на ръка разстояние от драматизирането на истински събития, проблематизирани и разгърнати в по-всеобхватен социален план. Затова и не е напълно изненадващ подходът им към филма за Златю Бояджиев. По един или друг начин документалистиката при тях никога не стои стерилно отстрани.
Един брънч за начинаещи, моля
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
редакторите
