Защо само еспресото и алкохолът имат привилегията да представят себе си в чист вид

Четвъртък сутрин на открито. В слънчева почти априлска сутрин като тази еспресото си иска порцелан. Ако ще и да е поднесена от барман с червен бретон, на чашата не й подхожда картонен силует. Ще падне, без да се държи. На кой ли му подхожда нещо с потенциал за загуба на равновесие?! Инженерно погледнато, всичко зависи от съчетанието на натоварванията.

Имам предвид, че човек се претоварва от дебнещи отвсякъде хорски претенции, какво остава за един картонен цилиндър, намразен от розата на ветровете. В сутрини на крачка от почивните еспресото трябва да има стабилен бекграунд.

Доста народ се е позабързал в последно време занякъде обаче. Не е нормално да отпиваш блажено и с кеф, без да бързаш за нещо, някакъв кеш да се направи и среща с едни много важни хора. Спокойствието плаши едни хора. Те пък обожават еспресото в картонените чаши. Но дори и с порцелан няма да сложат чинийката отдолу, защото бързат и не могат с глезотии да се занимават.

Четвъртък вечер на открито. Апотеоз на аперола. Вечер с цвят корал. Отпивам квартално и виждам народ, който се мръщи и оплаква от къмпинги, деца и зарязване. Но същите тези поучават. Нещо се губи усетът за задълженията, когато някои собственоръчно си делегират права. Ние спряхме да се съобразяваме с комфорта на "чуждите" около нас. Важни сме и над нещата и просто ни мързи да сме отговорни към околните. От мързел гладех седнал.

Егото ни и Остин Пауърс прецакаха сериозността на нещата. Бих добавил и джинджифила в мохитото, на мой риск обаче. Аз съм го пил във времена, в които алкохолът за мен имаше еднаква абсолютна стойност – беше важно количеството, не качеството. Толкова и съм я разбирал дълбочината на този вкус. Така е днес и с връзките.

Така наречените отношения – силна дума, прикриваща всички форми на греха. За диалога в тях да не говорим – прилича на гризли диспут.

Дайте да не се лъжем – т.нар. връзки са за тези, които чакат нещо по-добро. Важно е да върви връзката и глътката. Колко безотговорно.

След финансовата криза бийтът в минута в хаус музиката падна от 127 на 123. Някои хора от мястото на събитието се успокоиха и искаха да предадат нататък, без да лимитират алтруизма си. Не стигна до всички, но тенденцията се запазва и до днес. И макар почти целият й спектър да е в минорна гама, човек усеща блаженство в присъствието на този разпускащ ритъм. Независимо дали е тъжно, посланието е поднесено с лекота – става дума за любов и свобода.

И така, като един участник в етюдите на ежедневието и човешкия цирк, открих за всичко причината във важността. Замислете се как придаваме важност на всичко около нас – на задължителните цели, които очакват роднините от нас да постигнем, на хората, които искаме да са с нас задължително, на медийния натиск как да изглеждаме. Натиск без опън – невъзможно равновесие, ще ви скъсат по механика.

Избягването на сравненията трябва да се включи към здравословните диети, не става само със салати без олио.

Иначе все ще има още какво да се желае от вида ни, от връзката ни и от панела на айфона. Като се замисля, от всичко дотук само еспресото и алкохолът имат привилегия да представят себе си в чист вид. Без страх. Страхът създава общество, живеещо на принципа на раздразнителността. Оттам става спешно да сме като някой си и кръгът с важността се затваря.

Хората си станахме далечни. Бедни сме на смелост, а тя предхожда отчуждението. Така вътрешното ни лице се свива – натрупва се потенциална енергия на деформацията (инженерно).

Престрашете се да си изговорите каквото ви тежи, и ще изчезне лицемерието и обидата. Потенциалното ще стане кинетично – сърцето ви не ще е веч себично.

А и не е нужен водолазен костюм, за да стигнеш дълбочината на нещата – нагласата за това, че не сте си само вие важни, ще ви донесе и правилните думи, иначе ще се чудите на липсата на взаимност и защо пак сте неразбрани. Ще се изненадате как общуването ще стане по-пълноценно, като мислите малко повече и за комфорта на другите – в щатите обувките имат и размер по ширина.

Ще ставам, не че бързам.

Ааа последно – често шофирам сам в командировка и на път за някой обект минавам през пустеещи селца. Винаги са налице двама пенсионери с минимум един бастун, който, вдигнат, служи и за поздрав, при сигнал усмивка с двукратен клаксон от автомобил. (Дайте да не правим вежливостта предплатена услуга)."

Лек ден.