Нещата от живота

Казаха ми, че „единственото нещо, което може да спаси света, е овладяване на съзнанието на думите. Точно това прави поезията”.

Ще започна с думите на Виан, че „под ударите на вдъхновението поетът пише, но има хора на които ударът не причинява нищо”. Поезията е това място, което се изпълва с естествените човешки пориви да споделиш мислите, тайните и неусетно се превръща в най-галантния отдушник, който няма нужда от тяло, за да те разбере и помести болките ти в себе си.

„Поетите са прокълнати… но виждат с очите на ангелите”

и затова реших да се вгледам в това, което виждат очите им, и да подчертая красотата, която ни оставят да докоснем с пръсти по хартията, както и със сърцето си. Това ще е един сбор от красота, която няма претенцията за изчерпателност.

Редовете, които подчертах през студените месеци на няколко отминали години…

Е. Е. Къмингс, „Тhe boys i mean are not refined”

Те изричат онова, което е в ума им,
правят онова, което им се иска.
Тези момчета не са изтънчени,
те развихрят планините, докато танцуват

Буковски, Геният на тълпата

и най-добрите в убийството са тези които проповядват против убийството
и най-добрите в омразата са тези които проповядват любов
и най-добрите във войната накрая са тези които проповядват мира
пази се от проповедници
пази се от познавачи
пази се от тези които само четат книги
пази се от тези които ненавиждат бедността
или пък се гордеят с нея
пази се от тези които бързат да хвалят
те имат нужда от похвала в замяна
пази се от тези които съдят прибързано
те се боят от нещата които не познават
пази се от тези които постоянно търсят тълпите
те нищо са щом са сами
пази се от посредствени мъже и жени
пази се от любовта им – тя е посредствена
и търси посредственост
но в омразата им има гений
в омразата им има достатъчно гений да те убие
и да убие всекиго
всеки който не желае самотата
всеки който не разбира самотата

Чарлз Буковски, „О, да“

Съществуват по-лоши неща
от това да бъдеш сам,
но често отнема десетилетия,
за да го осъзнаем
и най-често,
когато го направим,
вече е прекалено късно,
а няма нищо по-лошо
от това
да бъде прекалено късно.

Джонатан Дън, Крайност

Числата ни дават сигурност.
Мислим, че ако изброяваме средата, ще я контролираме.
Цели животи, цели етажи офиси са посветени на този едничък акт.
Окуражаваме децата си да броят.
И когато ги караме на училище,
седим в колите си, зад нашите циферблати,
които ни казват колко км/ч, обороти, литри…
стрелки трепкащи.
Когато всичко е спокойно,
стрелките падат на нула,
в тишината на гаража
само стрелките на часовника още отброявайки
от нула до двадесет и четири и пак до нула.
Дори числата имат 0 за своя съдба.

Джорджия Скот, Любов без притежание 

Най-силно те обичам, когато нямам накити,
със пръсти, вплетени в косите ми,
облечена единствено във твойта голота,
без други бижута, само с ръцете ти.
Най-силно те обичам, без да се наричам
любовница, приятелка или съпруга.
Най-силно те обичам, без да обяснявам
как те обичам и защо.
Най-силно те обичам без да има утре,
или вчера, които да се помнят,
обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,
във нощите, когато не ни трябва сън.

Едно горещо лято започнах да чета Густаво Марсело Галиано. Роден в Санта Фе, Аржентина. Исках да стопля лятото от чувствата ми, които изстиваха към него, към любимите, към всичко… Тогава го открих. Всичко, което ми трябваше в няколко реда.

Густаво Марсело Галиано, Поемата на моя живот

Най-възвишената ми поема, която никога не създадох,
населих със строфи, които милват,
проектирайки блясъка на твоите неспокойни очи,
и с ритмите на бляновете
отново започнах да творя.

Генадз Бураукин, Всяка жена

Всяка жена
по своему е красавица –
виж: срещу тебе върви една
ослепителна
като светкавица,
бърза –
като сърна.
Дали нежна къдрица тръсва
или вежди повдига – тя
сякаш с хладна роса те поръсва,
от досадния свят те откъсва
и въздига те до звезда.
виж:
сред красавици по земята
ти през своя живот вървиш.

А по крайбрежията на Итака някога попаднах на Георгиос Сеферис и неговия стих „Последният ден“, въпреки че не беше моят последен ден от ваканцията, реших всеки следващ да изживявам като такъв.

Една двойка мина покрай нас разговаряйки:
„Омръзна ми залезът, нека си отидем вкъщи,
да си отидем вкъщи, да запалим светлината.

Джузепе д’Амброзио Анджелило, Всеки бяга след лудостта си

Всеки бяга след лудостта си
с перфектно завързана вратовръзка.
Всеки има по една неприлична балерина
която бясно му танцува степ в мозъка.
Всеки има един нов ден,
заключен с ключ в последната му мечта,
където има една нощ, изпълнена с любов,
и един лимон, изпълнен с удивление.
Където земята е рай
и всяка дума е молба
за вечно благосъстояние.
Всеки бяга след лудостта си
с ококорени от терор очи,
но с перфектно лъснати обувки…

И друго любимо от

Джузепе е за красивия занаят на поезията…

Понякога поезията
е красив занаят
може и абсолютно нищо да не си направил
и в същото време да бъдеш
най-великият и най-добрият от всички.
Но в крайна сметка всички сме крехки стръкове трева,
а в личните си карти пишем
че сме вековни дъбове.

Джузепе д’Амброзио Анджелило, Красивият занаят на поезията

Преструването е винаги фатално, за която и да е душа
Душата е мъртва но все още говори
за да шофира в трафика на града
и да купи печено пиле от пазара.
Да вземе лекарства от аптеката
да поръча кафе в бара
да гледа хубав филм по телевизията.
Да изхвърли боклука.
Да се хвърли в леглото късно вечер.
Да се събуди рано на другата сутрин
и да се преструва, че все още е жива.

Фридерике Майрьокер, Понякога при случайно движение

ръката ми докосва твоята ръка китката ти
или пък тялото ми напъхано в дрехи почти без да съзнава за миг
се обляга на твоето тяло в дрехи
тези най-леки почти растителни движения
твоят отместен поглед и очите ти умишлено втренчени
в празнотата
твоят секнал още в началото въпрос къде ще ходиш през лятото
какво четеш в момента
ме пронизват през сърцето
и направо през гръкляна като сладък нож
и аз пресъхвам като извор в жарко лято

1967

Адам Загаевски, Опитай да възпееш осакатения свят

Опитай да възпееш осакатения свят.
Помни дългите дни на юни
и горските ягоди, и капките вино rose.
Копривата, която методично покриваше
дворовете, напуснати от подгонените.
Трябва да възпееш осакатения свят.
Ти гледаше луксозните яхти и параходи:
една беше в очакване на дълго пътуване,
пред друг имаше само солена пустош.
Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,
Ти чу палачите им, които радостно пееха.
Длъжен си да възпееш осакатения свят.
Помни времето, когато бяхте само двамата
в бялата стая и пердето потръпна.
Спомни си концерта, когато музиката избухна.
През есента как събираше жълъди в парка,
а листата полягаха върху раните на земята.
Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.

Марио Бенедети, Ти идваш и си отиваш

„когато ти заспиш, а аз продължа да чета,
нещо се случва между тези четири стени,
ти спиш до мен, и въпреки това
аз чувствам, че сме заедно повече от всякога.“ 

Тумас Транстрьомер

Огнени графити

През онези унили месеци животът ми проблясваше като искра
когато правех любов с теб.
Както светулката просветва и помръква в тъмнината, просветва и помръква,
ние следваме пламъка на полета й в тъмното сред маслиновите дървета.

През онези унили месеци душата ми седеше свлечена и безжизнена,
но тялото ми вървеше към твоето.
Нощното небе слизаше надолу.
Ние дояхме космоса тайно и оцеляхме.

Тумас Транстрьомер

Улици в Шанхай по които Транстрьомер ни разходи…

„Сякаш почти сме щастливи под слънцето,
а всъщност кървим смъртоносно
от рани, за които не знаем.“

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.