От детските играчки към бирата

Скъпи приятелю, всичко е започнало още по онова време, от което нямаш спомени – бил си любопитно дете, отскоро можещо да стои на 2 крака, и си тръгнал да изследваш простора, който, оказва се, е по-голям от креватчето, количката и стаята с играчките ти. Така са създадени децата, да се водят от инстинктите си и затова, като си видял контакта с 2 дупки, си взел иглата за шиене на баба си и си се насочил право към него, за да я пъхнеш на мястото, което ти е изглеждало най-подходящо за нея. И точно преди твърде рано да научиш разликата между проводник и изолатор, баща ти те е видял, хванал те е и се е развикал, целият изтръпнал от мисълта какво е можело да се случи. В този момент твоята още крехка и ранима душа, свикнала на биберони, пеещи играчки и преглъщане на слюнка, не е издържала и ти си се разридал гръмко и безутешно. Дотичали са майка ти и баба ти, че и съседката отсреща, питайки какво се е случило, а през това време баща ти те е галил по главата и за пръв път ти е казал „Не бой се, всичко ще бъде наред!”.

Всъщност, уважаеми приятелю, нищо няма да бъде наред.

Излъгали са те, както са излъгали и тях някога, както са били излъгани и тези, които са ги излъгали, както се лъжем и ние един друг ежедневно, макар да знаем истината. Няма наред.

Всеки път, когато някой ти каже, че всичко ще е ОК, умира панда, коала, снежен леопард и мозъчни клетки на Бойко Борисов.

Ако скоро си слушал Бойко, знаеш колко критично е положението и колко безсрамно се самозалъгваме.

Сигурно се питаш защо е така, драги приятелю. Защото на това се крепи светът, какъвто го познаваме, защото онова, което е валидно в природата, трябва да е валидно и за обществото, макар и самото общество най-често да не е наясно с това. Ние сме изолирана система с огромни размери и в същото време не знаем нито границите си, нито защо сме тук, нито как сме се появили. Обаче знаем, че сме подвластни на Втория закон на термодинамиката, според който всяка система се стреми към разпад и хаос. Знаем друг път. Ако знаехме, нямаше да говорим, че всичко ще бъде наред. Нямаше да има подобни на молекули хора, които се движат безцелно наоколо и ежедневно употребяват в речника си изрази като „съдба”, „времето ще покаже”, „ще видим” и други подобни.

Оптимизмът е единственото нещо, по-лошо от чалгата.

Защото оптимизмът противоречи на Втория закон на термодинамиката. Защото ти обяснява, че след смъртта ще отидеш на по-добро място. Ще отидеш, ама друг път. Или ще те изядат червеите, или ще те пекат на 1000 градуса и никой няма никаква представа какво следва след това. Празно. Но, разбира се, по-добре е да се живее с убеждението, че след като умреш, ще имаш всичко, за което някога си мечтал, но поради една или друга причина си нямал приживе. Така е, всичко ще бъде наред.

Сигурен съм, че постепенно ти става ясно, скъпи приятелю, все пак не си завършил университета, като си го записал, отишъл си на кафе и след 4 години си се върнал за дипломата. Не си си викал, че всичко ще бъде наред, а си отделял пари, време, нерви

и си се сдобил с бръчки, корем и нередовен сън. Не си победил системата, а си се приспособил към нея,

движейки се в единствената възможна посока – към хаоса. Понеже е хаос дори когато си мислиш, че е наред. Сещаш ли се, когато изостави ученическата си любов? Помниш ли как заедно плакахте, когато й каза, че един ден ще бъде по-подходящо времето за вас и тогава ще свиете топло семейно гнездо? Помниш ли как й каза, че един ден всичко ще бъде наред? Днес тази любов ти е важна колкото трите изтъркани билета на Националната лотария върху бюрото ти. А може и малко по-малко от тях.  Но и за нея е също толкова важна. Тя вече е свила своето семейно гнездо без теб и живее свойски в някаква мансарда на Париж. Не на ул. „Париж“. В град Париж, във Франция.

И така, скъпи приятелю, виждаш сега колко е безсмислено, когато чуеш Петър Москов да казва, че един ден всичко ще бъде наред. През оная работа му е на Петър Москов и за термодинамиката, и за това, че междуличностното отдалечаване има нарастващ темп с течение на времето. Той живее в свят, в който важат партийни закони, пръстови отпечатъци и фармацевтични лобита. Същия свят, в който на всички е ясно, че по-голямата част от

днешните студенти не са бъдещият интелектуален елит на нацията, а само купчина тиня от дъното на блатото, която вдига ръце във въздуха на Фики,

не си мие ръцете след тоалетната и мечтае да заработва доходите си без работа.

И сега, докато си отварям бира и търся субтитри за филма на Вим Вендерс „Всичко ще бъде наред“, а ти се чудиш къде е изводът от целия този песимизъм, приятелю, някакво време от нас си отива безвъзвратно, а и ти, и аз знаем, че ще дойде друго, в което също никога нищо няма да бъде наред. Но и това е повече от наред. Наздраве!

Май е по-добре да откажеш да пораснеш.