Дни като днешния.

Има дни, в които не можеш да различиш въображаемото от действителността.

Очертанията на прозореца са вълнообразни и не съм сигурна дали щорите са спуснати. Часовникът на стената показва 6, но дали е сутрин или вечер,също не знам. Само термометърът е категоричен. Заковал е на 38 градуса и не мърда. Дали не е повреден нещо? Добре, че не трябва да ходя никъде днес. Не трябваше ли? А кой ден е всъщност? Изобщо ден ли е? Ако някой ме попиташе:

Парацетамол или аналгин?“, бих отговорила: „И нурофен.

На дъното на кутията с лекарства намирам няколко противогрипни прахчета. Не виждам срок на годност. „Това така или иначе не е живот!“, казвам си, разтварям едно и го изпивам. Ледени тръпки тръгват от върха на главата ми, пълзят по гърба и стигат до пръстите на ръцете ми. Понеже очите ми едва стоят отворени, гледам само с едното, след това с другото, докато стигна до леглото. Всичко около мен се движи като в онова земетресение през май преди няколко години. „Стой мирно, бе!“, викам му и успявам опипом да го нацеля. Капя си капки за нос (по-късно ще разбера, че са били за очи) и лягам.

Чувам телевизора на съседите. Завивам се през глава. Някой слиза по стълбите. Или се качва. Топло е и става още по-топло. Кучето на съседите два етажа под мен иска да излиза. Чувам стъпки по улицата пред блока. Отново онези тръпки се разхождат по гърба ми. Тишина. „Не може да бъде“, казвам си, но не смея да се отвия. Мустакът ми вече се е навлажнил. Правя малка дупчица пред носа си, за да дишам по-леко.

Отново стъпки, тръпки. Но тези стъпки ги познавам. Твоите. Наострям си слуха още повече, въпреки че съм сигурна, че ако в Перник някой удари шамар на жена си, аз ще чуя първа. Лявата ми ноздра също още работи, защото долавя аромат на ванилия и шоколад.

Явно лекарствата, с които ме тъпчат от няколко месеца, най-накрая проявяват страничните си ефекти. Халюцинации, привет, привет!,

мисля си, а сърцето ми се опитва да излезе през ушите. На мен ми се иска да изляза през балкона.

И тогава те видях. Вървиш по „Раковска“ до мен. И не знам дали е нощ или ден, но няма значение. Държиш сладолед и говориш. Разказваш ми нещо, но не те чувам. Явно сетивата се самоизключват. Аз мълча тъпо, но успявам да кимам. Не знам дали кимам, когато трябва. По пряката на „Славейков“ влизаме в малките улички между „Витошка“ и „Графа“. Там се губя всеки път, но ти не знаеш това. Питаш ме нещо, аз гледам белите върхове на гуменките си и чувам твоите стъпки.

Вървиш до мен и трябва да отговоря нещо, каквото и да е, но мисля как само искам да хвърлиш проклетия сладолед и да хванеш ръката ми.

Кимам. И ето, пак се изгубих. Не те гледам, но усещам, че се усмихваш.Искам да я видя тази усмивка, но не събирам смелост да те погледна. „Аз съм бавноразвиваща се. Може ли на дърти години да блокираш така?“, обвинявам се и ръцете ми се свиват в юмруци.

Студени тръпки облизват отново врата ми и се стичат надолу като разтопен сладолед. Образът ти започва да прескача като надран участък от VHS касетка. Не усещам ръцете си, но успявам да отметна одеялото. Сядам в леглото. Поемам си въздух като извадена на сушата риба. „Какво по дяволите…“, очите ми те търсят, но се спират на часовника. Девет и половина. Главата така ми тежи, че се спуска като котва обратно на възглавницата. Сега усещам, че е мокра. Мокро е цялото легло. Намирам термометъра. 37,2. „Мамка му, ще се живее“, казвам, мисля че на глас. Ставам и отварям прозореца. Навън е тъмно. Вътре също.

Мисля да си тегля един душ и да сляза до центъра за сладолед. Ванилов, с парченца шоколадови бисквитки.

Ако си диагностициран с любов – загазил си!