В Тоскана на едно възвишение
Любовта сяда тихо на селския двор при черешите, без да я интересува красотата на света
Ядем в Тоскана на едно възвишение, далеч от морето. Всичко около нас е камък, вечност и пръст. Зеленото е обляло хълмовете, долините, кипарисите, селата, далечината. Слънцето на залез е целунало всичко обляно и сега то свети като нищо друго на света. Ядем в Тоскана на едно възвишение, ресторантът бил тук много преди нас – на Джовани, на баба му, на прапрапрадядо му, на децата му, на хълма, на местните. Замък сред нищото, с плочи, издялкани от времето, с бели покривки, прибори от сребро, с чаши прозрачни без минало.
Ти взимаш вилицата си, опъваш салфетката – от нея излитат на ято хиляди гълъби.
Косите ми са черното на лятото, разпилени върху покривката, нежно докосващи целите хълмове, а аз си мисля за онзи мъж от провинцията. Без Тоскана и златните прибори, без претенция за вечност и хиляди. Обгорял от слънцето, целият в летен прахоляк от изораните декари. Ако исках, можех да имам онзи мъж. Да се протегна като котка върху горещите ламаринени покриви. Дори не беше нужно да ставам, щях само да отворя очите си, както когато котките само опъват лапата си, за да закачат това, което им е потребно. Не беше нужно дори да правя излишни движения, просто щях да измъркам, да му обещая напоени от влажна река вечери.
Да му разкажа за светулки и разнежени голи събуждания между чаршафите хладни в утрото на малката къща. Можех да имам онзи мъж, така както дребната лайкучка има росата и изгрева, без да прави нищо особено. Можех да го целувам до изнемога, да рисувам пътеки и пътища по раменете му стръмни, по корема, по кожата с цвят на вчерашен чай, на ръж, на леблебия изпечена. Можех да се давя в погледа му зеления, който като мъх се простираше на километри извън селото.
Можех да опитам сочността му на устните – черешов ликьор в края на юли.
Върха му на пръстите – мармалад от сливи и диви круши попили. Можеше да делим делник и залъци – топъл хляб директно от фурната. Студена вода от чешмата на извора, можеше да съм му солта и прането изпрано, закачено на металния простор в двора до люляка. Щеше да ме въздига като пита за празник, да ме чупи гладно, да ме преглъща с удоволствие, да мляска шумно, да удря по масата. Да викне оркестър, да възпява краката ми и с вино да ме полива. Щях да съм му смисълът, да нарича на мене земи, къщи и новородени на птиците.
Да ме вижда в белите пухкави облаци, да ме диша тихо вечер на свечеряване. Да разказва на всички овчари, че в кавала на песните аз съм напявала. Да моли знахарки да ми сплитат венец за оставане, а когато земята се напука от суша и тежко безводие, мене да праща дъжда да измоля за нивите. Да ми казва магьосница, тайнствена, негова, да ме облича с престилка до печката, да ми направи деца, за да не избягам с глутница в дивото.
Можех да имам онзи мъж само ако си бях вдигнала погледа и бях пуснала гласа си нежно да му нашепва за бъдеще. Без усилие. Но сега тихо поръчваме пастата, ти молиш сервитьора за най-вкусното да отива на виното. Аз пускам полите си да ги развява скандално и вятърът.
Ядем в Тоскана на едно възвишение, далеч от морето.
Всичко около нас е камък, вечност и пръст и знаеш ли – ще ти направя услуга. Ще те оставя да платиш сметката. Трябва да знаеш, че всичко това си е струвало, за да си сигурен, че притежаваш поне на птичето клетката.
За още от същото виж – Като рокля за обичане, като обич за повличане
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
