Истинска, но невероятно звучаща история на единственото БГ интервю с легендите

снимка: By Masao Nakagami/WIkimedia

Никога не съм предполагал, че ще говоря с Beastie Boys, и още не мога да повярвам как се случи. Това беше черешката на тортата в уикенд, преизпълнен с приключения (от позицията на времето) сякаш в един друг живот. Беше 18 декември 2004, намирахме се в зала „Форум“, Милано. С моя брат близнак Кирил Христов, по това време лице на телевизия ММ и рокендрол легенда на три морета, в сивия по нашенски коридор, двамата превъзбудено не спирахме да каканижем тъпотии, докато нервно чакахме да дойде нашият ред за интервю с една от най-великите банди на всички времена.

Все пак това са ония момчета, дето буквално им счупихме касетките от въртене.

Аз лично като тийнейджър така и не можах да избера дали обичам повече жици или рапиране и фънки бас, като слушах всичко наред. Това ме правеше труден за разбиране, но лесен за биене в почти всяка  компания. Някъде там се роди и любовта ми към Ад-Рок, Адам Яуч и Майк Ди, която се оказа, че ще остане за цял живот. Просто Beastie успяваха да еволюират непрекъснато с вкуса ми – от Check Your Head през Ill Communication до Hello Nasty, The Mix-Up и Hot Sauce Committee Part Two. Даже като се запалих да слушам кънтри – те имаха албум за целта. В конкретния момент от историята Адам Яуч беше все още жив, а тримата бяха разцепили няколко месеца по-рано с To the 5 Boroughs и MTV се счупваше да върти Ch-Check It Out. За да промоутват албума, момчетата се бяха вдигнали на турне из Европа и явно не отказваха интервю, щом даже ние се доредихме.

По това време 9/11 още беше пресен, ужасяващ спомен за нюйоркчани и фактът, че бяха изтипосали картинка на Световния търговски център на обложката си, беше по-скандален от всичко, с което се пънеше да шокира Бритни. Beastie Boys не бяха идвали от 8 години в Милано и ние лично очаквахме повече възторг в местните промоутъри.

Прес мениджърът от италианска страна се вълнуваше почти колкото продавачка в роден квартален магазин.

Гледаше си часовника през десет секунди и се надяваше по-бързо да се приключва цялата глупост. Колкото да поддържа разговора, ни пита откъде сме. При чуването на София започна да смята наум разстоянието. „1168 км по права линия и 1500 по пътищата“, отговорихме му възторжено ние. Човекът само дето не каза „мама миа“ – всъщност изрази го, но с поглед. „18 часа сте пътували за… това?“ Как да му обясня, че „това“ е най-великата банда в историята, също така неповторима комбинация от чист гений и олигофрения, единствената подобна, която се е раждала във Вселената. Beastie са като вицовете – или ги разбираш и се смееш, или гледаш тъпо отстрани. Плюс това истината беше, че стигнахме за няма и 12 часа. Телевизията майка не можа да ни помогне с пари, но ни даде служебната кола с все шофьора. С други думи имахме предварително уговорено интервю, но нямаше обозрими шансове да го вземем. Тогава бюджетът на шоуто ни беше по 50 лева на човек и 5 лева за непредвидени разходи (бира или такси).

Как ще успеем да финансираме трипче, грозящо да изгълта 300 литра бензин, без да броим другото?

За щастие на помощ ни се притече Пецата, собственик на Board Shop, запален почитател на скейта и хип-хоп меценат, който безвъзмездно ни дари 2 бона с обещание от наша страна цял живот да го благославяме. Това и правим.

Естествено, всеки път когато Киро и Тео тръгваме на приключение, сякаш предизвикваме Съдбата да си играем на „Настъпванка“. И този път не беше изключение. Премеждията започнаха още в колата. Нашият драйвър, когото ще наричам Спиди Гонзалес, сега ще разберете защо, успя да се яви нелягал и неставал от маса на уреченото място за среща (по традиция бензиностанция насред нищото, в изоставената част на града).

Пристигнахме в Милано в някакъв никакъв час – достатъчно късно за излизане и прекалено рано за спане. Пагола, местната мацка, която беше се заела да ни е гид, потръпна при новината, че ще спим в хостел. Там още нямаше корона, но хората си бяха гнусливи. Вместо това пусна чара си на макс, разкопча едно копче на блузката и ни уреди прошляк дискаунт в някакъв доста приличен хотел. Чак като подуших възглавницата, разбрах, че всъщност съм каталясал

– да се страхуваш за живота си, се оказа доста изморително занимание.

Точно докато се унасях, някой заблъска по вратата. Беше Киро, който започна с думите „копеле“ и продължи със „загубил съм си парите“. Това беше много лоша новина за нашето начинание – аз имах в джоба едно пробито евро, което току-що се бе разделило на две. Предусетих мизерия на хоризонта. Но поне бяхме оцелели по пътя.

На другата сутрин, след като използвах гореспоменатото евро, за да купя едно кафе с две чашки, с Киро направихме разбор на ситуацията. Беше петък. Бяхме в Милано. Имахме интервю с Beastie Boys на следващия ден. Единственото, което ни оставаше, бе да почнем да снимаме глупости по улиците на града, ей така, да си запълним времето. Първата ни гениална идея беше да просим пред онзи огромния мол, дето сега е инстаграм корнър за всичкото инфлуенсърки. Понеже сме творци, не можеше да е чист зов за помощ – трябваше да има лек арт привкус. Той се изрази в това на парче картон да напишем нашата тъжна история, на италиански, докато Киро крещеше с цяло гърло: „Аятатъче! Кончерто! Бисти Бойс!“. До ден-днешен не знам какво значи първата дума, но подозирам, че не е на езика на Данте Алигиери.

През това време аз съпортвах инсталацията мълчаливо, по модела на Сайлънт Боб, като небрежно клатех глава в такт и за да подсиля думите на Киро, пусках на бумбокс отново и отново, едно и също парче.

Естествено, тракът беше Fight For Your Right To Party.

Италианката Пагола отиде да изпуши една цигара и като се върна след пет минути, ние вече бяхме направили 15 евра. Тя побесня от нашата скромна бизнес инициатива. Може да се каже, че не оцени опита ни за предприемачество. Даже леко се обиди, че сме използвали превода, който я накарахме да направи за това. Оказа се, че и малко се срамува. В крайна сметка обеща да ни храни два дена, ако спрем да правим каквото правехме. Ние това и чакахме – скъсахме табелата и тръгнахме с подскоци към първия ресторант. Там обаче успяхме съвсем да се поругаем с репутацията на домакинята ни. Оказа се, че в Италия, ако поискаш сосове за пицата, всички те гледат сякаш си пръднал. И без това аз успях напосоки да си поръчам топинг, в който нямах нито една любима съставка, но за сметка на това – всичките омразни. Ами живееш, учиш се… Какво да кажа?

На превю малкото ни филмче с уличното изкуство се оказа, че се е получило не зле. Което ни вдъхнови да продължим да изразяваме себе си, вече на пълен стомах. Направихме крайно политически некоректна анкета по улиците, за която в съвремието биха ни убили с камъни на площада. Това не ни се стори достатъчно скандално, затова решихме да вдигнем левъла. Може би тук е добър момент да представя нашето скромно шоу, което се именуваше „Таймаут“.

Телевизия ММ със своята безкрайна мъдрост остави на бг Бийвис и Бътхед да си правят каквото искат с един час от ефира им

– в продължение на четири години, всяка неделя вечер. Ние се напъвахме да сме нещо като SNL с променлив успех – имахме скечове, пародия на новините и интервюта с известни личности. През годините бяхме получавали заплаха със съд (гневна майка, чието дете сложихме да разглежда еротично списание), анатема по имейл от Светия Синод (след като снимахме интервю с Исус Христос в стилистиката на Коцето Калки), а и една доста страховита заплаха с мутри (след като откраднахме лампа от един пиано бар). Бяха години на пълна анархия, а където има чак такъв безпорядък – там има истинска свобода.

Даже си спомням как веднъж чакахме пред някакъв клуб човека и Киро го полазиха от „Сигнално жълто“ с въпроса какво прави. Нито те, нито аз бяхме готови за откровения му отговор. Репортерката застина от признанието му, че „чака наркотици, за да черпи курви“. След пауза от 5 секунди, която се усети като поне час, тя зададе най-логичния въпрос: „Затова ли ти е тъпо предаването – защото си наркоман?“. Тук обаче се намеси операторът на светската камера, който обясни, че нямат звук. Ние много им се смяхме. После те излъчиха интервюто с глас зад кадър, който обясняваше ужасни неща за нас. Нарекоха Киро с думата с „П“. Аз го посъветвах да не отрича, че в подобни случаи става още по-зле. После един случаен минувач, огромен мъж с черно кожено яке, го разпознал и му казал, ако не е гей, а всички мислят, че е – най-добре да им прави секс с гаджетата. Улична мъдрост, мой. Така де, по това време „Таймаут“ беше синоним на вселенска тъпотия, а ние толкова се бяхме увлекли в кретениите, че всяка глупост, която ни хрумнеше, просто се правеше без грам замисляне.

Гениалният криейтив, които ни споходи, беше, че Киро трябва да се облече с женски дрехи и да излезе на околовръстното в Милано.

Така де, и без това слухът беше вече налице – нямаше имидж, който да се пази.

Учудващо за нас Пагола се запали точно по тази идея. Вкара Киро в покоите си и след час го извади с пълна промяна, готов за участие в риалити на Ру Пол. Кой знае защо с грим и някакви скандални дантели по себе си, Киро приличаше на Мик Джагър. За да снимаме извън града, се наложи да заемем колата на мацката – лъскав баварец с 300 коня под капака. Аз дотогава бях карал само семейния трабант. Подскачахме от газ в спирачка като в клип на Dr. Dre. Нямах книжка. Бях в чужда кола. Българин в Италия, с няколко бири за кураж в кръвта. До мен се возеха момче, облечено като момиче, мацка с камера и barely legal блондинка. Когато видях карабинерите на пътя, осъзнах, че няма начин да им обясня тази ситуация.

Както и да е – превъртаме напред до вечерта на интервюто с Beastie Boys. В света преди, когато смартфони не съществуваха, а GPS имаше само Джеймс Бонд, да намериш някой адрес беше истинско предизвикателство. Особено ако си италонеговорящ в Милано. Пагола вече беше вдигнала ръце от нас, така че се оправяхме сами. Никой не разбираше какво искаме да попитаме. Накрая Киро почна да куфее на една бензиностанция и да повтаря името на залата – „Форум“. Това свърши трика – посочиха ни веднага посоката. Имахме две имена в гестлистата, с които получихме и по един стикер за раница, нещо като фотопас.

С тези две акредитации, по стара българска традиция, влязохме пет души.

Киро с пас, Дани с пас, Боби със стикер и камера и Северина със стикер и усмивка. Аз нямах нищо. Охраната, огромен ломбардийски младеж, се замисли, замисли, замисли, замисли, замисли, а после въздъхна и ме пусна. Ей затова обичам Италия – на всеки толкова малко му се бачка, че просто се чувствам у дома.

Веднъж вътре, ние с Киро почнахме да скачаме като деца в склад за гумени мечета. Beastie бяха толкова близо, че ги усещахме във въздуха. После, естествено, празничната атмосфера малко се помрачи. За да зарадваме всички фенове на бандата у нас, бяхме оставили мейл, на който зрителите да пращат въпроси. Това беше обичайна практика за етап в историята, когато електронната поща беше кътинг едж революционна технология, на която в държавната администрация й викаха „емайл“. Важното беше, че за да осъществим така лелеяното интервю, парите за което вече бяхме изяли и наляли в резервоара, се налагаше да разполагаме с гореспоменатите въпроси. В съвремието просто щяхме да си отворим пощата от смартфона. Единственото, което можех да отворя с телефона си по онова време, бе бутилка бира. Беше удароустойчив и спокойно можех да си го бия в главата. В пристъп на гениалност, вместо да принтира въпросните въпроси, да ги вземе на флашка или даже дискета,

Киро бе намерил за нужно да ги запише на диск.

Нещо повече – тази информация изкристализира буквално секунди преди да дойде нашият ред за среща с бащиците. За щастие италианският ПР може да беше невпечатлителен, но също така беше безкрайно спокоен пич. Сякаш е най-естественото нещо на света да извадиш CD и да питаш: „Има ли къде да си разпечатам едно нещо?“, той хвана Киро за ръчичка и го заведе при осветителите, които кой знае защо разполагаха с магическата комбинация от компютър и принтер. После Киро ми разказа, че на хората леко им паднали ченетата – сложил диска и оттам почнал да се инсталира Windows. Просто това имал подръка вкъщи и решил, че все ще се събере един текстов файл вътре, какво толкова. Нямало нужда да обяснява от коя част на Европа е, мисля че хората веднага са заподозрели.

Най-накрая имахме магическата комбинация от въпроси и водещ, бяхме готови за екшън.

Ad-Rock, MCA и Mike D на живо бяха точно такива, каквито винаги съм си ги представял – като нас, ама по-забавни и умни.

Бяха с някакви тишърти и шушляци, спокойно можеха да се слеят с тълпата на Паметника, без някой да ги заподозре кой си, къде си. Един от въпросите ни беше: „Кога мислите, че ще слезете от сцената?“. Те през смях отговориха, че този момент отдавна е дошъл. Малко по-късно обаче удариха залата с енергия от няколко мегатона. Беше един от най-епичните лайвове, на които някога съм присъствал. Цялото шоу почна с камера, която следваше как Mix Master Mike върви по коридорите, високо вдигнал в ръка първата плоча от сета си. После имаше много скачане и рапиране. После изведнъж сцената се превърна в туристическо корабче и Beastie забиха 30-минутен джази фънк сет. После изведнъж се оказаха на сцена в другия край на залата. После изведнъж започна пънкът и стана такова пого, че ние се оказахме размазани по огражденията. Накрая като за бис треснаха Sabotage, не искахме концертът да свършва. Три часа чиста еуфория.

Но пак се връщаме на интервюто. Докато тримата нюйоркчани изучаваха с научен интерес Киро и се чудеха на кого им прилича (по това време на Честър от Linkin Park), той разпалено им обясняваше, че това са фенски въпроси. Малко по-късно, при вече пуснати камери Ад-Рок се оказа, че не е разбрал, което Майк Ди небрежно му разясни с думите : Dumbass, he’s not asking his own questions, you fuckin moron! Никой не се засегна – оказа се, че те така си говорят. Разказаха ни как са ги изхвърляли от хотели и са ги арестували. Също така историята как самолетна компания им откраднала едно от първите парчета и го ползвала без разрешение в реклама. Как после са ги осъдили за 40 000 долара (маса пари през 1983). На въпроса, какво е било първото нещо, което са си купили с всичките тези кинти, Адам Яуч отговори: „Храна. Много храна. Напълнихме хладилника!“.

Остатъка пък използвали, за да наемат апартамент в Чайнатаун, който да ползват за студио и репетиционна. Там записали и демотата за дебютния си албум, който променя света завинаги. По времето на това интервю Еминем беше по-голям от живота, а основната дискусия в хип-хоп средите бе по темата „Имат ли белите право да правят рап“.

Beastie Boys са евреи от Бруклин и Манхатън, също така едни от създателите на стила.

Неслучайно ъгъла в Лоуър Ийст Сайд от обложката на Paul's Boutique местните го наричат Beastie Boys Square – респектът към бандата е повсеместен. Така де, съвсем резонно поискахме техния коментар. Ад-Рок удари една реминисценция как в началото хип-хопът бил като пънка – музика на бедните, без значение от цвета на кожата. Затова и темите преди платинените продажби на плочите са били яко социални. Май сега е същото – само че някак неусетно стана музика на богатите, без значение цвета на кожата. Разговорът стана прекалено сериозен, затова ги накарахме да намерят рима на „Бългерия“. Без да се замислят и за секунда, Beastie почнаха да рапират на фристайл, все едно цял живот са се готвили за тоя рикуест. Запомнил съм само Bulgaria – a lot of hair in the area. Имаше и по-смешни, ама паметта ми е не е това, което беше. Старост-нерадост.

Някъде малко преди да започнем да снимаме интервюто, аз всъщност успях също да се проявя като посланик на родината пред света. Понеже бяхме бедна телевизия, освен с голямата камера разполагахме с камкордер тип сватбарски, който се озова в моите ръце. Трябваше да снимам пресечки. Вълнувах се на копеле. Ръката ми трепереше, а стабилизацията още не беше изобретена. Не ми пукаше – все пак интервюирахме Beastie Boys. И тогава се случи един от най-забележителните мигове в моя живот. Майк Ди се наведе към мене и каза. „Извинявай…“ Аз се изчервих като ученичка, а вътрешният ми глас повтаряше в истерия: „Майк Ди ми говори! Майк Ди ми говори!“. Той обаче продължи:

Капачката е на обектива. Освен ако това не е българският начин…

Понеже някои хора не ми вярват на историята, прилагам снимка. Имах и кадър с Киро от околовръстното, но кучето на сестра ми го изяде. Не се шегувам.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.