Животът на Мишел, който те провокира да разкажеш своя собствен

„Аз израснах с баща инвалид в твърде малък апартамент и без много пари в  западащ квартал, но израснах заобиколена от любов и музика в пъстър град и страна, където с образование можеш да стигнеш далеч. Нямах нищо и имах всичко. Зависи как ще го разкажеш.“

Как избира в такъв случай да разкаже Мишел Обама „Моята история“ (изд. „Софтпрес“, преводач: Марин Загорчев)?

От една страна, тя говори открито за всички пречки, които среща хем като жена, хем като чернокожа, а на всичкото отгоре и от семейство с ограничени финансови възможности. От друга страна, не забравя да изтъкне и привилегиите, които осъзнава, че има – сплотени родители, брат, който я защитава и разсмива, възможност за образование, без което не би могла да изживее живота си както реши, за разлика от милиони, на които достъпът до училище и университет дори и в XXI век е отказан по различни причини.

Виж повече: FuckUp Nights: Анна Грозданова и историите за неуспеха

Признавам си, че не очаквах автобиографичната книга на Мишел да ми хареса – никога не съм се интересувала от нея като личност, нямам желание да навлизам в истории за политика, още по-малко пък американска, и винаги имам едно наум, когато някой разказва живота си, защото подозирам, че прави всичко възможно да се представи в най-добрата възможна светлина. Трите части на книгата – „Моята история“, „Нашата история“ и „Голяма история“, опровергаха скептицизма ми, като през цялото време чувствах, че бившата Първа дама лично на мен разказва за детството, кариерата, брака си с Обама и смесените чувства, които изпитва към политиката.

Когато някой е публична фигура и редовно определян за най-влиятелен човек, съществува риск да изгубим представа, че е също така и обикновено човешко същество, което има интимни истории, чувство за хумор, право на грешки.

Мишел говори открито, спокойно и иронично за всичко това– за гафа, когато докосва английската кралица (нещо напълно недопустимо по протокол), за нападките към външния й вид и избора на дрехи, дори коментарите дали не е мъж, за невъзможността да угоди на всички – или я приемат за твърде сериозна, или за агресивна, или за неподготвена, най-често за ядосана черна жена. От дълго подготвяните речи журналистите успяват да откраднат едно изречение, да го интерпретират както пожелаят извън контекста и да я изкарат, че не обича собствената си страна – нещо, което, ако прочетете книгата, ще разберете, че е много далеч от истината. Мишел обича Америка във всичките й контрасти.

Виж повече: 5 парчета на Beth Hart, които ще те накарат да отидеш на концерта

Може би най-повърхностното и несъдържателно определение, което се среща за нея, е, че е съпруга на Барак Обама и край, това е изчерпателната дефиниция, която слага точка.  А ако всъщност отворим гигантска скоба, сме длъжни да споменем усилията и резултатите в социалните политики, с които се ангажира – наднорменото тегло на децата, здравето, важността на храната, битка, която тръгва от идеята за зеленчукова градина в Белия дом и продължава в живота и къщите на американските семейства, за статистики и проценти има достатъчно информация в „Моята история“. Това обаче също не е всичко – Мишел говори открито за това, което ни вълнува, за трудността, но не и невъзможността да бъдеш едновременно пълноценна майка, съпруга, приятел, родител и кариерист, да работиш със страст работа, в която виждаш смисъл, напускайки добре платена и осигурена, за която си учил в престижен университет и си бил убеден, че е мечтата на живота ти, за компромисите в брака, за това, колко е важно да разкажеш своята собствена история и да говориш смело, да почувстваш заразителната сила от собствения си глас, на който си дал свобода. Да си Първа дама не е привилегия, която се спуска от небето, и нищо не е толкова лесно, колкото ни се струва на пръв поглед.

„Моята история“ е увлекателно написан разказ за нормалните човешки неща, които определят живота ни,

а изданието на „Софтпрес“, в което има включени и снимки, кара читателя да изживее четенето й като лична среща с Мишел – сякаш ей така, на чаша кафе и сладки приказки, тя те гледа в очите и ти разказва всичко и е толкова хубаво и искрено, че имаш желание да я прочетеш втори път.

„Опитвах се да предам единственото послание за себе си и за своето положение в света, което  вярвах, че може им е от полза – това, че знам какво е да си невидим. Бях живяла невидимо. Идвах от потомствена невидимост. Обичах да напомням, че съм правнучка на роб на име Джим Робинсън, който вероятно е погребан в безименен гроб някъде в плантация в Южна Каролина. И когато заставах на подиума пред студенти, които тепърва мислят за бъдещето, бях доказателство, че е възможно, поне в някои отношения, да преодолееш невидимостта.“

A ти гласувай за любимите си филми и сериали и спечели телевизор

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.