Нещата от живота

Все още се опитвам да разбера

Следобедът ме наблюдава под микроскоп. Вижда – аз съм поредният поет, захвърлил мръсните си чорапи в коридора на чувствата. Обръщам глава към радиото в хола – стори ми се, че съобщиха "Утре е последният ден на Земята". 

Чак утре ли?

Пишещата машина запрепуска като надървен жребец, подкоси крака пред новината и издиша някакво стихотворение. Отсъствието ти е всичко, което не съм аз. А споменът, тази студена змия без опашка, е готов да се закълне, че има всичко.

Поглеждам към прозореца. Не знам какво е името на старата жена, която простира пране на балкона, не знам защо е толкова трудно да останеш жив в такива изгорени следобеди. Това чувство трябва да има лична карта – цвят на очите, възраст, адрес, дата на издаване, срок на годност… Трябва да има някакви белези, болести, нелекувани, неоткрити, ненаследствени. Майка ми ме научи как да премахвам кръв от дрехите, петна от червено вино, етикети.

Но това чувство се е загнездило в стомаха и не спира да повръща метафори.

Приятелите остават, колкото да изпушат по една цигара. Това е хубаво начало на края им. След всеки обърнат гръб по-честният бог от двамата възможни процъфтява, силен, безсмъртен, няма брада, не говори глупости, не проповядва, не съди, просто танцува в някаква задимена стая и пее с отворена диафрагма.

И нямам нужда от друго чудо.

Нямам нужда да чакам оцеляването, за да оцелея, не ми трябват тези метафори, които се напластяват под ноктите, докато се вкопчвам в чужди обещания. Разпускам коса, събличам се от кожата ти. Няма гняв и отвращение. Леко се поклащам из стаята, движа остатъците от теб енергично, местя единия крак след другия, забърсвам те с парцала за под, готова съм да заспя между първа и последна строфа на едно неписано стихотворение.

Защото ние нищо не умеехме.

Намествахме се непохватно около живота, стараехме се да бъдем честни, стараехме се да не бъдем твърде пияни, прегъвахме се така, че бедрата ни да се докосват уж случайно, и живеехме, умирайки от пресния си срам.

Опитахме един от друг из някакви квартири, разливахме алкохол между сгорещените ребра на радиатора, напълно безобидни, лишени от драма, забравили как да сме неутешими.

Сега сме просто бавен начин да ни няма.

Гласовете на певците стават тъжни заради това отсъствие, във този ъгъл на един апартамент, където, легнали на пода, заплетени като интрига, се опитваме да измислим нова посока в човешката обич, да се разгледаме отблизо, да видим какво носим под кожата си, да зяпаме в тавана, да се срамуваме от древното притеснение, с което мислим, се обичаме. Почти невероятно е да те попитам, как точно се нарича жестът, с който ми отваряш вратата на излизане. Сигурна съм, че има някаква дума за липсата на равновесие, която ме изплюва на последното стъпало.

На партера защо е трудно да останеш жив?

Не пречи да си влюбено летящо насекомо, мушкатото в хола, онова учудване, което ни пресича като старо мляко, и насладени от рекорда по отдалечаване, се скупчваме в дъното на стаята, червена армия, начело със метафорите,

как се нарича това да те нямам?

Виж дали хората се променят или не съвсем.