Нещата от живота

Калява се, расте, когато е навън

Избери си една софийска улица и я дари със статута на университет поне за ден. Дори я направи от улица малък, отделен град.

Град, за който се пишат поеми.

Дюнерджии, напращели италианци, книжарници, магазини за копчета, магазини за уиски, сънена неделна продавачка, която смуче цигарата си така, сякаш е последното ѝ желание преди екзекуция – сложи всичко това вътре. Присади сърце на улицата, остави го да бие кърваво, да те изпомпа до ъгъла, където е заспала поредната котка, дето знае всичките ти тайни. Влей се в тълпата, нека е неделя – протяжна и топла като глас по БНР, ненадейна и хладна като куршум в главата.

Няма друг, който понася истории по-добре от софийската улица.

В този ужасен и чуден, павиран и класен, евтин град – проститутка, вие сте на повикване. Доближаваш го и си измамен, отдалечаваш се и искаш да те приближи…Сред хипер вентилиращата тълпа, втурнала се към магазина за хляб, салфетки и вино, млада двойка се целува така, сякаш смъртта не съществува. Разпределя студа в телата си поравно с кратка, нежна революция. Зад ъгъла – стада от мокри носове и гражданска война за хляб. А през останалото време – ти.

Не спирай да вървиш. Остави се на потъмнелия вятър и посоките му. Нека пукат камъни и дърве, саксии да падат от балконите, нека пинчери, ламарини и дамски превръзки танцуват прощалния си блус в прахоляка. Продължи напред. Не зяпай в телефона си. Погледни в очите този младеж, с когото се разминавате сега.

Пусни в главата си My Funny Valentine, намигни му. Живей го тоя живот, виж как тече по китките ти!

Ето че и младежът те забелязва, обстрелва те визуално със смесица от любопитство, сексапил и възмущение.

Погледите ви се засичат като два градински смока, оплитат се един в друг, гърчат се, хлъзгат се по собствените ви тела, не знаят накъде да поемат, допейте си своето Each day is Valentine’s Day, but not for me, but not for us и се оставете на следващия кадър.

Нека той започне с пълна липса на контрол над битието.

Изтърви го тоя живот, остави го да се изниже като вятър през пръсти. Усети как психиатричната болница завърта стените си, обръща ги навън, как минувачите влизат вътре, как пациенти са всички хора по улицата, леят се смехове, кучета край кофите за смет ти се зъбят, виж младостта на ъгъла – момчето, което чака момиче, ухилва се, когато тя отмята тежката си коса назад и тръгва към него, доближава се на забавен каданс, млада, великолепна, цялата негова, момчето я поглежда и казва: “Аре бе, плазмодий, къде ходиш“.

Толкова е хубаво. Отдалечи се.

Седни в първото кафене. Виж сервитьорката. С досада свива устни и се опитва да направи живота ти по-интересен, казва: „Мога да ви предложа нещо различно?“

Нищо по-различно не можеш да ми предложиш, мило момиче – нито друга голяма любов, нито нещо по-честно от чаша студена вода.

– Сок например?
– Какъв сок имате?
– Всякакъв.
– Тогава искам един от бреза.
– Е, от бреза нямаме – смее се тя.
– Е, тогава значи нямате всякакъв.

В смущението си забравя да вземе чашата, която някой преди теб е оставил на същата тази маса. Някой, който е бил тук сам. Стоял е около час, разсеяно е наблюдавал хората по тротоарите, обувките – различни – от крайно евтини до безкрайно скъпи, които се движат по прегорялата земя и накрая стигат до едно и също място, блъскат се припряно, вярвайки, че вървят в различни посоки. Постоял е, по очите му е личало, че чака някого, но той очите си не можел да види, затова е станал и си е отишъл.

И никога няма да си спомни как през този ден не ви е срещнал…

Съсредоточи се върху дишането

Аз ще те спася, но ти какво ще ми дадеш?

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв