Мюзикъл, лъхащ на сладко, силно и изкуство

Цял един живот се срещам с учудените погледи на хората, когато чуят, че не обичам котки. Сърцето ми не се разтапя при вида на малки пухкави котенца. Други неща ме топят. Не обичам мяукането, страх ме е да ги докосвам и като малка имах кошмар. Сградата гори. Тръгвам по коридора, но от тавана валят котки. Връщам се в моята стая. Скачам през прозореца. Оцелявам. Хепиенд.

Не обичам котки, но умирам за изкуство. Обожавам да воайорствам, седейки на дивана с чаша студена бира и красиво кино. Разтапям се от удоволствие по първите редове на седалките в театрите. Сутрин мога да чета с часове, игнорирайки реалността. Това е. И съвсем логично много близък приятел ми подари билет за първи ред на Cats.

Cats е вероятно най-емблематичният мюзикъл в историята. Този месец у нас беше оригиналното бродуейско представление с английския каст.

Спектакълът ме хвана в период на много ангажименти, задължения и отговорности. В събота в два часа следобед. В един миг напрегнатият ми мозък допусна да се появи ужасната мисъл, че можеше да остана вкъщи да работя по задачи, за да отмятам ангажименти, но поне се надявах това, което предстои, да ме преобърне. Поне да ме докосне. Поне погали.

Влязохме в добре познатата зала и намерихме местата си. Имаше нещо странно в декора. Усещането за величие се разливаше в атмосферата и приковаваше погледите към сцената. Огромни контейнери, гигантски празни консерви, мръсни обувки, кутии, мърляви стълби, захвърлени гащи и скъсани ризи. Сиво, грозно и толкова поетично и уютно. Толкова характерно и носещо могъщи усещания. И отгоре една голяма красива и бяла луна. Такава, която превръща грозното патенце в лебед. Такава, която свети за уличните принцове и принцеси и превръща дрипавите котки в лъскави лъвове. Луната на изгубените и пълни души.

Осветлението угасна. Започнаха да светват котешки очи навсякъде. Не обичам котки! Беше доста некомфортно. Край мен започнаха да пълзят съвършени човешки тела в котешки костюми. Намирах го за малко зловещо и напрягащо. Всеки с проблемите си. Впрочем силният и натрапчив аромат на костюмите беше нещо, което ще помня за цял живот. Паметта ни работи със звуци, докосвания, миризми. Костюмите ухаеха сладко и силно. Когато някоя котка профучаваше край мен с невероятна грация, вдишвах далечния свят и голямото изкуство. 

Вдишвах сладките световни сцени, дъждовния Лондон и нощните му светлини… чувствах се като онези малки Гаврошчета от любимото стихотворение.

Cats е най-съвършеното и емоционално нещо, което съм гледала. А съм гледала доста неща. Прецизна пластичност и нереално пеене. Безпогрешно. Влизащо. Влизащо много дълбоко у всеки един от присъстващите. Втренчвах се в прозрачните очи на артистите и те гледаха в моите. Възхищавах се и дишах тежко. Забранявах си да си сверявам часовника. В такива моменти е адски вредно да се замисляме къде сме ние и къде са другите. Далеч сме. Много. Ужасно далеч. Делят ни хиляди луни. На нашето бунище котките не пеят и не са грациозни. Гласовете им са пресипнали, езикът ненужно вулгарен. Но тази мисъл е вредна.

Част от света на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър са котки джентълмени, котки фокусници, бели сладки котенца… всички те са като всички нас. Саркастични, иронични, обичащи храната, хубавия живот, забавлението. Имат своите умения и своите слабости. Имат своя аутсайдер Гризабела, когото всички отбягват. Гризабела е онази сива и оръфана котка, която накрая пее емблематичната песен Memory. Изпълнение, което с лекота изстреля цялата очукана и прашна от ремонти сграда на НДК в Космоса. Там. При Луната, която свети само за уличните котета.

Докато гледах едни от най-талантливите хора на планетата, сърцето ми се сви тихо в гърдите ми и се превърна в котка. Изчезна. Хукна към онази луна и започна да дири щастие някъде извън мен.

За няколко часа нямах сърце. Подарих го на сцената. Подарих го на изкуството.

А то, милото, скиташе някъде из нови мръсни и поетични улици в търсене на нещо велико.

И плаках, и дишах тежко, и замръзвах на седалката.
Възхищавах се, натъжавах се, пълнех се, изпразвах се.

И след това… мисля, че все още не обичам котки, но поне вече ще имам силата и правото да си въобразявам, че пеят и са част от мюзикъла. Така ще живея по-лесно.

Има как да дариш книга и да идеш на театър…