Нещата от живота

Днес те срещаме с едно момиче, което ни разказва за грандиозно приключение, включващо "дом" на колела, липса на обхват и една необятна Намибия

Снимки: Ива Белева, Росен Русев/Личен архив

Винаги по това време на годината душата ни тръгва на път, избира дестинации, планира пътувания, буква билети и проверява здравината на куфарите. Ето защо точно през февруари, когато е идеалното време да направиш списък с приключенията си за годината, ние те срещаме с едно момиче, което открадна травъл мечтите ни и ги понесе чак до необятните пространства на неопитомена Африка. Ива Белева за своите крехки 32 години завършва „Журналистика“ в СУ и Магистърска програма „Кино“ в Лондон, а след това катери смело пътя към успеха с работа в медийния гигант Би Би Си. Там тя се занимава със социални медии и дигитален маркетинг, като за наше щастие съвсем наскоро се прибира в България и се посвещава на страстта си да снима и да разказва истории.

За нея пътуването не е просто самоцел, а начин на живот и път към опознаване на собствената същност.

Започва да пътува преди 10 години, а посещението в Намибия се заражда като идея съвсем спонтанно. Двамата с приятеля ѝ Росен Русев стягат куфарите, като той смело се съгласява да шофира мобилния им дом през всичките 2500 км. Нататък всичко е история, и то от особено красивите. Виж разказа на Ива:

Намибия – „страната с много лица„

„Страната с много лица“ – така я наричат местните. И наистина, Намибия има с какво да впечатли дори и най-опитния пътешественик. Дом на най-старата пустиня в света, на древни африкански племена и на множество застрашени и изчезващи животински видове. Огромна по площ, а в същото време една от най-слабо населените страни в света. Намибия е свят, в който времето сякаш постоянно е изморено от непоносимата жега и тече със свой собствен ритъм – много по-лежерен, спокоен, фокусиран върху настоящия момент. Тук стрелките на часовниците се разтапят и отмерваме дните единствено посредством безкрайните африкански залези и стоплящите сетивата изгреви. Или както описа това особено чувство на безвремие едно от момчетата от племето Дамара –

„Просто отваряме очи всяка сутрин, усмихваме се и благодарим, че ни е подарен още един ден под слънцето“.

Пътешествието ни започва с 10-часов полет от Франкфурт. Кацаме в столицата Виндхук (Windhoek) и още със слизането от самолета топла вълна залива уморените ни тела. Нареждаме се директно на опашката за визи, попълваме прилежно формулярите и след няколко минути имаме разрешение да влезем в страната. Резервирали сме кола под наем, оборудвана с всичко необходимо – палатка, къмпинг комплект, газова бутилка и дори хладилник. Все пак това ще бъде нашият дом на колела за следващите две седмици. Избираме този вариант, защото искаме да сме максимално мобилни и да посетим възможно най-много места. Важно е да се знае, че в Намибия е позволено да се къмпингува единствено в обособени за целта къмпинги, а предварителната резервация за тях е силно препоръчителна. Хубавото е, че повечето от тези места имат навеси и собствени санитарни помещения, което прави къмпингуването под звездите не само приятно, но и удобно. Особено в пустинна страна, където прахолякът бързо полепва по теб и се превръща във втора кожа. 

По това време на годината улиците на Виндхук са обсипани с виолетовите цветове на джакарандите, а въздухът се изпълва със сладък аромат. Приисква ми се да се поразходим по цветните улици, но ни чакат стотици километри през черни пътища. Затова се запасяваме с провизии от най-близкия супермаркет, въоръжаваме се с търпение и поемаме на юг – към пустинята Намиб (на която всъщност държавата дължи името си).

Връзка с останалия свят нямаме, защото така и не успяваме да активираме закупената СИМ карта.

За сметка на това предварително съм изтеглила офлайн карти, които още от първия ден се оказват най-верният ни помощник при навигирането през разнообразните намибски терени. Очакваме офроуд преживяване, а се оказва, че прашните пътища всъщност са сравнително равни с позволена скорост до 80 км/ч. Това забавяне на темпото ни подарява достатъчно време да се адаптираме, да се потопим в звуците, атмосферата и цветовете на това неопитомено кътче земя. Чувството на свобода се преплита с прашинките пустинен пясък и повея на океанските течения, а пътят криволичи между дълбоки каньони и обширни равнини и не спира да пълни очите ни. На влизане в пустинята ни посрещат семейство жирафи, преживящи кротко листа от акация. Двойка любопитни брадавичести прасета притичва покрай колата, а птиците и цикадите си пригласят непозната за нас мелодия. И въпреки притеснението, че времето напредва, а ние не сме достигнали крайната си дестинация, някак съвсем естествено сетивата се отпускат и се наслаждават на тази толкова различна и неподправена хармония. Слънцето се плъзга към хоризонта с часове, за да ни подари най-дългия и незабравим залез, докато в един момент намибската мараня не решава да отхапе парче по парче от топлината му много преди огнената сфера да е погалила земната плът. Наблюдаваме целия този спектакъл през прашното стъкло на колата, а сърцата ни се изпълват с копнеж по предстоящото и вълнение за всичките изненади, които тази чудновата страна тепърва ще ни поднесе.

Следващите дни са посветени на Намиб. Още с първите слънчеви лъчи скачаме от палатката (кой да предположи, че под африканското небе се спи толкова сладко). Спретваме си бърза закуска и се насочваме към самото сърце на пустинята – Сосувлей (Sossusvlei), което в буквален превод от местните езици африкаанс и нама означава „задънено блато“. Мястото представлява пресъхнало солено езеро, чиято бледа повърхност контрастира на фона на заобикалящите го великолепни оранжеви дюни. А те са едни от най-високите в света  и носят звучни имена като Big Daddy, Big Mamma и Crazy Dune. Много хора тестват издръжливостта си, като решават да се покатерят по гребените им от ситен мек пясък, а повярвайте ми, това си е бавен и изтощителен процес, особено в жеги като днешната, когато температурата надминава 40 градуса. Но истината е, че въпреки изгарящото слънце и липсата на сянка пустинята притежава магнетичната сила да те притегля към себе си, да те обгръща с парещата си прегръдка и да те омагьосва дотолкова, че да загубиш абсолютно всякакво желание да си тръгнеш. Планираната кратка разходка обхваща по-голямата част от деня.

Осъзнаваме, че жегата е прогонила всички останали туристи и ние сме единствените свидетели на постоянно променящия се театър от светлосенки.

Пред очите и обективите ни се разкрива една от най-емблематичните гледки за този регион – акациевите дървета на Дедвлей (Deadvlei, „мъртво блато“). Смята се, че растенията са умрели преди цели 600–700 години, но заради ниската влажност и минерализацията скелетите им са се запазили непокътнати. Изгорените им от слънцето стволове се извисяват грациозно, за да напомнят едновременно за преходното и за онова, което остава въпреки всичко. Една необикновена гледка, която разказва историята на това неприветливо място и изпълва въздуха с особена меланхолия. Сурова, почти марсианска красота, която се запечатва в съзнанието ми, докато интуицията нашепва, че съм точно там, където е трябвало да бъда. Сякаш точно този къс от реалността е малък подарък от съдбата. Място, което още дълго ще ме посещава в сънищата ми и може би винаги ще ме тегли към себе си.

Уолфиш бей (Walvis bay, Заливът на китовете)

На следващия ден се насочваме към Уолфиш бей (Walvis bay, Заливът на китовете). Решаваме да направим кратка почивка в крайпътното селище Солитер (Solitaire), където красиви африкански цветя и ръждясали скелети на стари автомобили виреят в странна симбиоза, а земни катерици се приближават до посетителите за къс храна. Похапваме от известния за мястото ябълков сладкиш и потегляме отново. Пресичаме Тропика на Козирога, а още малко по-напред по пътя ни посреща Долината на хилядите хълмове.

Една гледка, която напомня повече за пейзажите на Скандинавия, отколкото на страна от Африка.

Уолфиш бей е малък крайбрежен град с разноцветни къщи, луксозни имения, богата растителност и необичайно разположение – на границата между океана и пустинята. Ненапразно наричан „приключенската столица“ на Намибия, той има какво да предложи на всеки пътешественик. И понеже вземането на решения за нас почти винаги е непосилна задача, решаваме да опознаем и двете му лица в един ден – избираме да отидем на океанско сафари с катамаран, а след това да се спуснем по дюните с 4х4 и да посетим небезизвестния Сандвич харбър (Sandwich Harbour).

Морското сафари започва рано сутринта от пристанището (Pelican Point) и тъй като температурата тук е с 20 градуса по-ниска от тази в Сосувлей, на борда ни посрещат с горещо кафе и чаша силно бренди. Очаква ни и друга изненада. Оказва се, че местните туристически компании имат редовни посетители – тюлени и пеликани, които припознават катамараните им за свои и почти всеки ден ги навестяват, за да получат дневната доза прясна риба. И с тази си поява се превръщат в атракцията на сутринта.

Нашите гости са грациозна женска пеликанка и тюленът Николас,

който, макар и много дружелюбен на вид, е способен да схруска дори ръката, която го храни. Затова му подаваме закуската, но от разстояние. Катамаранът ни отвежда до известната за региона колония от тюлени, а по време на самото плаване цели пасажи делфини ни съпровождат. Успяваме да зърнем и срамежлив гърбат кит, който точно в този ден не е в настроение за акробатични номера. А на връщане към брега капитанът спретва гурме угощение с просеко, уловени същия ден океански стриди и всякакви други местни специалитети. Очаквай продължение….

P.S. За още от невероятните приключения и снимки на Ива и Росен – можеш да ги последваш в социалните им мрежи тук и тук.

За още от същото – виж Показваме ти най-добрите места за пътуване през 2023 г.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.