Да ти изчезне кучето е като да загубиш любовта на живота си

Че и по-страшно

  • 10.10.2016
  • от Василена Барбаянева

Осъзнаваме колко ценно ни е нещо, чак когато го изгубим. Факт, до болка познат, и все пак пренебрегван, докато нещо не се прецака. И тогава си мислим как щяхме да избегнем кризата, ако...

Може би ако се грижех по-добре за него. Не че не съм го хранила, поила, обезпаразитявала, разхождала, къпала, сресвала, прегръщала, целувала, глезила, спала, играла, говорила и общувала с него и все пак явно нещо му е липсвало, за да предпочете широкия свят на широкия град, изпълнен с опасности, пред комфорта на дом, в който всичко се поднася на тепсия. Просто си тръгна. За кучето си говоря, не за любимия, макар че и то ми е любим. Изчезна през вратата, която сама бях отворила, и дори не забелязах известно време, че го няма, явно съм точно толкова нехайна. То и с любовта често става така. Сами й показваме изхода и гледаме в другата посока, а после се чудим, кога по-дяволите, е успяла да се промъкне покрай нас, без даже да усетим движение във въздуха.

Първо се успокоявах, че бързо ще го намеря. Ей сега ще обиколя квартала, ще го повикам по име няколко пъти и готово, ще изскочи отнякъде и ще се втурне към мен, щастлив и благодарен, че съм дошла да го спася. Все пак няма къде толкова да отиде. Само че вече обикалям целия град, толкова много пъти, толкова дни под ред и само си мисля, колко ли е гладен, уплашен, залутан, че даже може вече да го няма.

И с любовта така се случва понякога, в началото ни изглежда, че ще си я върнем за нула време, че ни чака някъде притаена и надяваща се да я открием, а тя всъщност, веднъж поела по пътя си, няма никакво намерение да се връща назад.

Накрая стана страшно. Открих, че е заемал място, което никой и нищо друго не може да заеме, защото не е клишето най-верен приятел или част от семейството, а е като същество от непозната планета, което те е сполетяло по логиката на най-невероятния късмет и докато е до теб, ти си най-големият щастливец, а когато изчезне, нищо вече няма да е същото. Също както и с любовта, когато проумееш, че е безвъзвратно изгубена, че си безсилен пред факта и не можеш да я върнеш, осъзнаваш, че тя е магия, която се е била вселила в дома ти по чиста случайност и веднъж докоснала те, те променя завинаги. А когато си тръгне, остава незапълнима празнина.

И не ти се прибира в дом, в който не те чака една мокра муцуна, както не ти се прибира на място, където не те очаква някой, влюбен в теб.

Там може и да има друг, който да те посрещне, но никой не може да го направи по точно онзи начин. В моментите, когато си се примирил с тази липса, си казваш, че в крайна сметка нищо толкова фатално не е станало, така де, не е умрял човек, просто е изгубено куче, или пък любов. Тогава си пожелаваш, че някой добронамереник ги е приютил и полага грижи за тях, може би по-адекватни от теб самия. Обаче неминуемо, завинаги, от време на време ще се прокрадва идеята, че някой ден, когато най-малко си го представяш, те ще намерят пътя към дома, пътя към теб.

Ето как светът се променя, когато си вземеш куче.