Предишните са история, ти си химия

Не ме е страх да свикна да се грижиш за мен, защото вече ме научи как да го правя дори ако те няма

  • 24.09.2016
  • от Даниела Кръстанова

На тръгване никога не знам какво трябва да кажа. Довиждане, сбогом или благодаря? Да се извиня или да измрънкам, че беше хубаво или не е в теб вината?

За добро или лошо по-често аз съм тази, която слага край в разпадналите се отдавна и не чак толкова отдавна отношения в моя живот. С тези, които ме обичаха, с онези, които аз обичах, но знаех, че не трябва, с приятели, с които нищо вече не ни свързва или имаше нещо, което така и не можахме да разделим.

Краят винаги ме е плашил и точно заради това сякаш подсъзнателно напускам кораба първа, винаги когато усетя, че потъва. Не обичам сбогуванията и разделите и сякаш чувствам, че всеки, който си отива, си взима нещо от мен. Нещо, което си е било мое, преди да му се доверя и да му го дам.

Виж повече: Лятото не е време да те няма

Затова никога не ти позволявах да се грижиш за мен по начин, по който искаше от първата вечер в която се запознахме в малките часове и все ме питаше дали нямам нужда от нещо от бара. Имах, но отивах да си го взема сама отново и отново. После допуснах да навлезеш в живота ми, но никога да ми плащаш всички сметки, да ми купуваш безумно скъпи подаръци или да организираш голямо парти за рождения ми ден, дори когато настояваше.

За околните  звучеше странно, но вътрешно в себе си аз знаех, че не искам да си до мен непрекъснато, защото ще свикна някой да бъде и когато си отидеш, това ще ми липсва толкова много.

Често така става с времето, без значение искаме или не.

Товариш новите хора в живота си с очакванията, които са ти останали от предишните, и си казваш, че този път няма да допуснеш същата грешка.

Няма да му звъниш толкова често или да му казваш колко много го обичаш всеки ден. Няма да се привързваш прекалено, няма да му издаваш всичките си тайни, няма да пренебрегваш приятелите си или да разкараш котката си, понеже той има алергия. Защото очакваш, че развръзката ще е същата. Или подобна. В действителност никога не е.

Трябваше ми доста време да се отуча от подсъзнателното усещане, което понякога без да искам се появяваше в главата ми, че една връзка е вид продължение на друга. Че както в училище, онова което си научил миналата година по история или физика всъщност ти е трябвало, за да те доведе до онова, което следва да научиш в горния клас.

Че това което се мъчиш да запомниш сега, е следствие от това което вече знаеш.

Всъщност в живота не става така.

Предишната вече са история и сега с теб сме завладени единствено от химия. И физика. И много музика.

Не знам дали заради теб или за уроците, които научих, но изобщо не ме е страх от момента, в който ще си тръгнеш. Не защото съм сигурна, че никога няма да го направиш, а защото се убедих, че най-ценните хора остават в живота ти дълго след като вече ги няма.

Виж повече: До музата си ли заспиваш всяка нощ 

Дори и пътищата ни да се разделят ти ще си с мен, когато съм порасналото момиче, което научи само да се оправя с тъгите и проблемите си, да сменя крушките и настроенията си бързо, за да не затъва в тъмнина или съжаление. Когато съм момичето, което вече може да прави божествена муска и свинско с боровинки, защото толкова много ги обичаш, и на което показа колко е хубаво всяка неделя да се кара колело в парка.

Защото чак сега разбрах че има хора, които с присъствието в живота ти изграждат пластове от теб достатъчно дълбоко, че да останат в отсъствието им.

Знам, че ти със сигурност си от тях, и точно затова не ме е страх да свикна да се грижиш за мен, защото вече ме научи как да го правя сама дори ако вече те няма в живота ми.

Светът и без теб ще се върти, но натежал от липсата ти.

Търсиш още вдъхновение? Последвай ни в Instagram

Абонирай се за youtube канала ни и очаквай още много изненади!