Знам начина, по който забравяш

Край прозореца и навътре

  • 22.08.2016
  • от Михаела Самарджиева

Видях те гола до прозореца. Излезе бавно, не запали лампата. Кожата ти беше същата, очите по-конкретни. Сложи цигара в устата си, малиновата. Не запали и нея. Легна на белия пуф, качи краката си на стената, обърна се и се изтегна като котка – бавно, протяжно, ритуално. Цигарата остана да стърчи, главата ти беше надолу, кичурите рижавите се разпиляха, очите се затвориха. Издиша леко, почти ритмично. Поместиха се завесите и тъмнината. Гърдите ти се повдигнаха, стаята стана по-светла. Чорапите ти бяха на малини, потникът ти бял, гащичките сини, краката ти световни.

     

Заради такива жени се водеха войни и звездите спираха да се взривяват, но сега си до прозореца и светът потъва в метастази, за да те покрие.

Видях те гола до прозореца. И този път, както всеки друг забравяше някой или поне се опитваше. Опитваше се да се съблечеш от него, да му простиш, да му отмъстиш, да го разплачеш, да се разкрачиш. Някой приятел в кавички без кавичките, някой специален, който така и не пожела да стане официален, някое копеленце, което пак беше размътило ирисите теменужени, ръцете белите. Там, до прозореца ги оставяше, простираше старите обичи, изтягаше се като котка и се лекуваше с дни, с часове, с еони.

Държеше главата си надолу, за да се изпразни, краката си нагоре, за да останат важни.

Преди това дъвчеше непрестанно, тъпо, напук, докато заскърцат зъбите ти, докато се измори езикът ти. Поливаше фикуса, сядаше в средата на стаята и пееше. Стари песни, които никой не помни. Песните на майка ти и на леля. Пускаше един и същи филм, от онези, българските, когато киното беше още кино, а бозата от истинската. Чакаше да паднат луните, да завали памук от небето и излизаше там на прозореца, за да го забравиш. За да ги забравиш. И всеки път не събуваше чорапите, ноктите ти коралови дращеха стъклата. Въздухът и лятото, въздухът и лятото променяха нещата. Не пиеше, не беше такава, а просто се събираше тихо, методично, без много шум и приятели. Без секс за утешаване, без книги и плочи. Зашиваше парчетата си под луната с усърдието на рибарите, когато оплитат мрежите, с усърдието на делфините, когато дишат като за последно. С безразсъдството на дете до котлона, с устните на ученичка, със стари обувки и ново сърце. Вадеше иглите от шкафа и шиеше. Бавно, но сигурно. Бавно, но наистина. По един бод за всички неистински.

Минавам оттук с колата понякога. Гася фаровете, паркирам до червения вход и чакам. Виждал съм те непрогледно тъмна, виждал съм те и да светиш с телефон в ръка по кецове без дрехи. Да говориш на някой нов, който не знае, че скача прекалено дълбоко, че този летеж му е твърде високо. Когато затворих вратата на твоята къща, помня как не запали лампата, не поля фикуса, а отвори широко прозорците, за да се проветря с утрото. Всеки път, когато си там, на прозореца, зная, че още не е дошъл моментът да се завърна, че още преглъщаш старите залъци с болки в гърлото. Момиче, знам кой те разплака, знам номера на колата ти, пукнатината в спалнята, белега на лявото бедро, бенката на тайното място. Знам колко са дълги тишините ти и колко е сметката за ток, когато си сама в тъмното.

И въпреки всичките си знания аз нямам нужда да се кача, за да те прегърна. Нямам нужда да стигна до теб, малка магьоснице. Най-красива си ничия. Болна от обичане, с незашито сърце. Момичета като теб никой не чакат. Те единствено се лекуват бавно, методично и по подразбиране. Ничии и голи.

Най-красиво е да те нямам там до прозореца.

И още разминавания по спомен.