„СПУКАНАТА“ ГУМА НА ЕДНА ЖЕНА

История за срещата на една мацка с червено палто и Неволята

  • 28.01.2016
  • от Красимира Хаджииванова

Обикновен делничен ден. Карам си мъничката кола, облечена в червено палто (аз, а не колата), и въпреки дъждовните облаци, настроението ми е на шест, даже на моменти клони към седем – седем и половина. Свиркам си, пея си и си щракам с пръсти, и въобще създавам усещането, че действието се развива някъде из Френската Ривиера, където, посредством незнайно как придобито кабрио, пътешествам по крайбрежието, зяпайки лазурното море – нищо че реалността буквално крещи, че се намирам на булевард Черни връх, пърпоря със стар и очукан бял Опел Корса и зяпам как разни тулупи си бъркат в носа в задръстването.

Разбира се, както обикновено става по филимите, баш в най-хубавия момент щастието рязко залязва и развивам усещането, че колата внезапно се е превърнала в камион, превозващ коне или крави. Някаква свръхестествена сила започва да ме дърпа към тротоара, а воланът не желае да ме слуша и има собствени разбирания за това накъде трябва да се върти. Криво-ляво и без невинни жертви успявам да спра, изскачам насред булеварда и започвам да разследвам транспортната мистерия - не ми отнема дълго време, за да установя, че каручката ми е спукала гума. Настроението ми с трясък се приземява някъде в калта на булеварда - от една щастлива жена с червено палто незнайно как съм се превърнала в отчаяна и нещастна жена с червено палто.

И какво ще правя сега? Ако бях внимавала повече в час по трудово обучение, когато другарят Генчев се опитваше да ни научи да режем ламаринени свещници, може би щях да имам хъса и волята да сменям и гуми насред булеварди.

Но аз не внимавах и ето ме сега - докъде съм стигнала в тоя живот? Доникъде. Нито мога да режа свещници от ламарина, нито да сменям гуми.

Оглеждам се с тайната надежда някой мъж да забележи колко съм нещастна и отчаяна и да дойде да ми помогне, но, уви, колите ме подминават като уличен стълб и никой не ми обръща внимание. Толкова съм стресирана заради спуканата гума, че дори и ужасяващият факт, че НИКОЙ не ме забелязва в червеното ми палто, в момента не може да ме събори. Ще разсъждавам по този въпрос по-късно, но сега трябва да измисля нещо – не мога да нощувам, свита на кълбо до джантата!

Започвам да изследвам района около произшествието – кафене, тотопункт, магазин за авточасти. МАГАЗИН ЗА АВТОЧАСТИ. Боже, ето те и теб, приел формата на магазин за калници и фарове!

Влизам и небрежно разглеждам стоката с пълното съзнание, че видът ми е абсурден – та аз дори не знам имената на 90% от нещата, които се продават вътре! Продавачът обаче е професионалист – гледа ме учтиво и ме пита можел ли да ми помогне с нещо. Решавам да хвана подадения ми пръст и даже да го отхапя директно до лакътя –

казвам му, че му е бедна фантазията колко много може да ми помогне, а в замяна аз ще си купя три килограма мигачи и двеста-триста чистачки за задно стъкло – все пак никога не знаеш кога ще ти притрябват!

Човекът се оказва много услужлив – идва с мен до колата, поглежда гумата и потвърждава диагнозата – спукана е и трябва да се смени.

Гостоприемно отварям миниатюрния багажник и започвам да го ориентирам – ето, тук вляво, виждате крик, а вдясно – пожарогасител. Отдолу пък е резервната гума! Разбира се, че съм адски горда – ако не друго, поне съм любезна домакиня.

И в този сюблимен момент на доволство прозвуча неговият въпрос - „А ключ имате ли?“ О, пресвета Дево, имала ли съм била ключ! Разбира се, че имам ключ, изцвилвам щастливо, че ще мога и аз с нещо да услужа на добрия човек, и му подавам ключа от колата.

Няма думи на този свят, които да могат да изпишат емоциите върху лицето на продавача от магазина за авточасти. Беше някаква странна смесица от смайване, съжаление (от типа „Да не дава Господ!“) и желание да се изсмее силно и да продължи да се смее поне два-три часа. Накрая обаче се овладя и със спокоен и мил глас – както психиатрите по филмите говорят на пациентите, ми каза - „Аз имах предвид гаечен ключ. Защо не ме изчакате в колата, докато аз оправя гумата?“.

Оттам нататък почти нищо не помня – имам смътното усещане, че се опитах нещо да пелтеча в моя защита, разбира се – напълно безсмислено и ненужно, и накрая просто свих гнездо на предната седалка, отдавайки се на разсъждения за това колко неясно говорят мъжете.

Те въобще представят ли си колко значения и отговори има въпросът „Имате ли ключ?“. Ключ от вкъщи, от колата, от мазето, от шкафове, от тавана – ключове да искаш!

Така се успокоявах известно време, обикалях около колата и гледах как човекът върши своите вълшебства. Накрая той просто каза - „Готово е!“ - като че ли е било нещо абсолютно елементарно, като да свариш яйце или да завиеш крушка. Благодарих му дълго и искрено, опитах се да му платя и за помощта, но той категорично отказа – да съм се почерпела аз. Накрая отстъпих – все пак, той имаше своята награда – дълги години ще разказва историята за една смешна жена, която е искала да смени гума с ключа за колата...

Виж какво всъщност се крие зад Stay True Story: 11 български автори на лов за истории в социалния експеримент на Ballantine's.