Едно съобщение по-малко всяка година

Или къде изчезват приятелите ни

  • 04.01.2016
  • от Рози Борачева

Сигурно всеки е имал един период в живота си, през който е измервал радиуса на социалния си кръг чрез броя на получените съобщения след полунощ на първи януари – знам, че ние с моите приятели поне го правехме. Даже на сутринта си ги „мерехме“. На най-важните хора, разбира се, не пишеш eсeмeс, а се обаждаш – ако намериш пролука във вечно заетата мрежа. Има нещо любопитно в тази надпревара за честитки – реално не е станало кой знае какво, за да се залепиш с C 200 за телефона, но може би това е някакъв начин да покажеш на хората, че държиш на тях. Да, най-очевидното е да прекарате празниците заедно и фактът, че сте в една и съща стая, напълно да обезсмисли телефонната какофония, но не всички имат този късмет.

Ако и алкохолът ти е дошъл в повечко заедно със силните емоции, може и да не успееш да уцелиш многократно копчетата, така че писането на новогодишни фермани се отлага за следващия ден.

Будиш се, изпълнен по-скоро с неприятни миризми и вкусове, отколкото с ентусиазъм, протягаш изтръпнала ръка към естественото ѝ продължение с тъчскрийн и се приготвяш за цифрата есемеси, на които с кеф да отговориш... само за да видиш датата, часа и тапета си под тях. Ако преместим ситуацията във филм от 90-те, ще се чуе и механичен глас на телефонен секретар: „Нямате нови съобщения“. Ха... какво става тук?

Независимо дали през последните месеци си бил болен работохолик и си позанемарил контактите си, или си започнал нова връзка и тотално си отписал приятелските сбирки, усещането хич не е готино. Остави, че на първи януари се чувстваш отвратително и физически (как успя да изядеш ВСИЧКАТА тази храна?, изумено пита тънкото гласче в съзнанието ти), и психически (рестартът на месеците и дните напомня за онази неособено готина празнина във великите ти, несъществуващи засега планове за бъдещето), но и на фронта с обичането нещата не са хич розови. Възможно е дори да не си сгафил на някое конкретно място и да не си пренебрегнал брутално никого.

А просто... да си пораснал.

И времето за социализиране в графика ти рязко да е намаляло – с него и броят приятелски телефони, които набираш ежеседмично. В един идеален свят всичките ти приятели се разбират идеално и нямат нищо против да се събирате заедно, за да удариш с един удар (разбирай час-два в бара) много зайци. Но нека гледаме реалистично на нещата. Когато имаш работа, още учиш, поддържаш жилището си горе-долу годно за обитаване и току-виж си част от двойка със сериозна връзка, единственият начин да огрееш навсякъде е да не спиш. От опит знаеш, че тогава не си особено добра компания, нали?

И тук започват компромисите. С някои авери разреждате сбирките си и си щастлив, ако успееш да ги хванеш веднъж месечно, с други разцепвате графика и пиете кафе в някакви извратени часове – само и само да се видите, а с трети малко по малко съвсем губите връзка. За съжаление. И не чак толкова.

Хората се променят и нещата, които споделят помежду си, намаляват – това е естественият ход на живота.

Ако докато на 20 основното ти хоби беше да излизаш на клуб със съквартирантката си и с нея бяхте най-близки в целия свят, то днес, когато най-хубавото нещо, което можеш да си представиш да правиш в два сутринта, е да целуваш гаджето си за лека нощ, а тя още вършее по улиците, може би наистина общите ви дни са приключили. И това – колкото и да е тъжно – често е извън твоя контрол.

Когато пътят пред теб се раздели на две, не можеш и ти да се разцепиш, за да продължиш едновременно по двете разклонения – рано или късно избираш онова, което те привлича по-силно.

Благодарение на него срещаш хора, с които също можете да бъдете щастливи заедно – толкова щастливи, че неусетно продължаваш напред. До момента, когато единственият спомен за онези, които си оставил зад себе си, се ограничава точно до онзи есемес, който не получи за Нова година.

Прочети и това, ако си казал "Сбогом" на петък вечер.