Идвам си в събота

Къде остана вкъщито?

  • 31.10.2015
  • от Рози Борачева

Когато в първи курс с колегите ми от специалността започнахме да се опознаваме, най-вървежният отговор на въпроса „Откъде си?“ беше „Как така... от кой квартал ли?“. Това, изречено с почти незабележимо презрително присвиване на очите. С привидна изненада. Ама как така ще ме питаш? От София съм, разбира се. Не бих си позволил неблагоразумието и срама да съм обикновен провинциалист. От онези „софиянци“, които сменят гражданството си всеки петък, а в неделя се връщат с наведени глави и куп буркани в сака. Някои им викат „яйчари“ (заради корите с яйца на задното стъкло на колата), а доколкото знам, чужбинската версия е: „Станал си истински европеец, когато не ти се налага да се връщаш в България, за да си оправиш зъбите.“ Пълен фарс.

Уж всичко е в кръга на шегата, пък в края на седмицата, когато за първи път от няколко месеца се върнеш при мама и я гушнеш на входната врата, вместо вкъщи започваш да се чувстваш сякаш си на гости.

Не си усетил кога се е случил този преход и точно в кой момент тясната ти (но само твоя!) квартира в столицата е получила неофициален статут на „дом“. Щом вечерта се отпуснеш в леглото, приютило всичките ти юношески страсти – копнежа по първата целувка, сълзите на най-силното разочарование – любовното, размислите за тънката граница между познатите и приятелите ти – волю-неволю тръгваш на дълго пътуване. Към себе си, но с няколко години разлика. Сещаш се за някое безсъние и за всички тревоги, които си обсъдил насаме с душата си, докато сънят ти е препускал някъде в посока девета глуха. Дори ти става мъничко смешно и неудобно от сегашното ти аз за цялото вглъбяване по подобни глупости. Заспиваш с чувство за превъзходство и нараснала мъдрост, но, мили събеседнико, завърнал се в бащината къща, твоето пътешествие назад към спомените едва сега започва. Натиснал си копчето, задействал си машината на времето и няма как да избягаш от нея.

Виж повече: Написано под юргана

На следващата сутрин светлината ти е непривична, звуците – също. Шумът на излюпващо се от леглото семейство е различен от всеки друг и ако не си свикнал с него, може изненадващо да ти се стори като по-сигурен будилник от колонките на съседа в Студентски, дънещи чалга рано-рано в събота. А ти... не си свикнал. По-скоро си отвикнал. От многото четки за зъби в банята, от модерната кафе машина (определено действа по-бързо от джезвето!), от това мама да ти направи закуска и щастливо да те гледа как я поглъщаш, докато започва седмичното почистване на апартамента – вече без твоя помощ... „Не, не, седи си, аз набързо ще измия, ти хапвай, чуй се с приятели...“

Чуваш се. Повечето – като теб – вече не живеят в родния си град и си е зор да се уцелите. Все пак намираш някой, когото нещо – любов, работа, семейство – все пак е задържало тук, и отивате да пиете кафе на вашето си място. Увличате се в разговор и за момент сякаш всичко е както преди – с тази разлика, че нямате нови общи спомени, които да разисквате. Набързо наваксвате с материала, който е изтекъл от последната ви среща, и неминуемо се връщате към онова, което ви е събирало.

Хората, моментите, местата, разделите. Което е било неприятно, тъжно, неудобно, вече е повод за смях.

За топлинка отвътре. Когато обаче се прегръщате за чао и всеки си тръгва по пътя, топлото усещане се превръща в хлад – както когато си се допирал до нещо с по-висока температура от твоята, но изведнъж човекът е отдръпнал крака си или котката е скочила да гони нещо по килима. Побиват те тръпки от мястото, останало незащитено от външната среда. А сега... целият си такъв.

Решаваш да се прибереш по по-дългия път, за да минеш покрай няколко познати места. Не подозираш какъв спусък в теб могат да натиснат и безгрижно се залутваш из улиците. Ето тук беше първата ти среща с онзи човек, пробудил в теб непознати до онзи момент трепети. Тази библиотека пък беше първият ти сблъсък с книгите, които не са за деца – уж влезе в нея, за да наваксаш със списъка за училище, пък библиотекарката те повлече и срещна с нови светове. Под онова дърво погреба първия си домашен любимец, въпреки че хората от блока те гледаха много, много лошо. А в ей тази сладкарница правят най-хубавата френска селска торта, която е толкова любима на майка ти! Помниш ли първия път, в който я пробвахте заедно?

Виж повече: Възрастта е просто концепция

Помниш. Връщаш се. Назад невинаги е лоша посока. Понякога имаш нужда да си спомниш какъв си бил, за да разбереш какъв си сега.

Най-дългото пътуване е това към теб в миналото – никога не можеш да стигнеш до самия му край, защото все нещо се губи. Знаеш ли какво е то? Хората – познати, приятели, съученици, учители, колеги, – защото всеки един от тях е представлявал частичка от теб. Губейки го, си загубил и мъничко от себе си. Никога вече няма да си същият човек, който беше, докато караше колело с онова момиче в любимия си парк, ако то – момичето – вече не е константа в живота ти. Колкото и пъти да се връщаш в парка. Колкото и колела да яхнеш. Може да звучи тъжно, но не е. Това, което изпитваш в момента, е носталгия. Важното е да не я забравяш, защото само тогава тя ще бъде безвъзвратно загубена – и ти с нея. В противен случай ще си е там – на един повик разстояние, вътре в теб, чакаща да я извикаш в съзнанието си. Заедно с всички останали моменти, които са те изградили като личност и са помогнали на крилете ти да поникнат.

Същите тези криле, които те изведоха от бащината ти къща, но от време на време те подсещат да се върнеш там. При мама, при улиците, при моментите и в крайна сметка – при самия теб.

А всяко завръщане е още по-сладко, особено ако си на тати детето.

Какво става в града?! Последвай ни в Instagram и разбери пръв 

Абонирай се за youtube канала ни и очаквай още изненади