Нещата от живота

...за дните, в които „Няма време!“ от „Минута е много“ кънти в главата ти

Първата новина, която научавам тази сутрин, я прочитам в интернет – 80% от българите имат нужда от психолог. Това ми се струва напълно разбираемо, но някак не ми харесва денят ми да започва с тази мисъл. Инстинктивно усещам, че това може да се дължи на забързания ни начин на живот – тема, която немалко се предъвква от години, но аз ще я погледна от по-емоционалната й страна и от всички последици, които неизбежно носи…

Алармата звъни – звук, който не предвещава нищо добро. Едновременно пиеш кафе, завързваш си едната обувка и си гледаш през минута нервно часовника, за да продължиш с бързането по път към спирката. Чувал си колко е успокояващо и зареждащо да почетеш книга или да послушаш музика в автобуса, нали? Само дето гъчканицата е като на концерт на Слави Трифонов и определено нямаш пространство дори да се почешеш.

Едно задръстване по-късно вече се чудиш защо изобщо ти беше да излизаш от вас, кога работата от къщи ще стане нещо нормално, защо не остана завинаги на 10 години и дали шефът ти ще откачи. Е, може и той да кибичи в момента с колата на някое кръстовище…

Добре, добираш се най-сетне с последни сили до офиса, където пропускаш любезните фрази за добро утро, не се правиш, че ти пука как са колегите ти, защото си набрал скорост и вече си с поне 5 служебни мейла назад и висящи задачи от миналата сряда. Защото как, по дяволите, хората успяват да си свършат нещата в срок?

Майка ти или любимият човек звънят – „ало,ало, да, добре съм, нищо, работя, ще ти звънна после“. Нямаш време за дълги разговори, ще се чуете после, нали, няма да забравиш? Няма. А и те те обичат, няма да ти се разсърдят…

Обедна почивка – имаш един час да изкачиш Еверест, да си платиш сметките, да купиш подарък за рождения ден на най-добрата си приятелка, да направиш зареждаща разходка, да обядваш, да родиш две деца и да се пенсионираш.

Демек всички лични задачки чакат ред в тези 60 минути, а единственото, което ти искаш, е да се гръмнеш, но нямаш време и пари. А и няма кога да се обадиш за последно на близките, пък така не върви, не е възпитано.

Подминаваш просещ човек на улицата, защото нямаш време да се спираш до него, да се чудиш как е и да му дадеш левче. Около теб ято промоутъри кръжи и ти бута листовки за всичко, за което нямаш часове – курсове по езици, семинари, ала-бала. Задминаваш ги със скоростта на светлината и успяваш да свършиш половината от намисленото, защото все пак трябва да ти останат задачи, които да ти вгорчат следващата обедна почивка. Не можеш да рискуваш да не бързаш за никъде, защото тогава ще се объркаш и ще стане далеч по-зле.

След кълбо от тревожни мисли идва най-сетне любимият час – 18:00. Яхваш летящото килимче и след един порой и спор с контролата си вече у вас. Бързаш да се изкъпеш, да хапнеш полуфабрикат, да прочетеш 10 страници от някоя книга (или поне 2 статуса на Сиромахов), да се видиш евентуално с приятел по скайп и да си легнеш навреме. Май си забравил да върнеш обещаното обаждане на майка си, но нищо – и утре е ден!

*Всяка прилика с действителни събития е неслучайна.

Прочети още за камуфлажната шизофрения или кога афтършокът става твоя фея орисница.