ПЕТЪК – ДЕН НА МАЙСТОРА

Ако си решил да жертваш и днешния ден в името на родната икономика, това е за теб...

  • 30.01.2015
  • от Ина Пенкова

Часът е точно 07:49. Когато погледна часовника за последно, беше 07:38, а алармата звъни от 07:30. Петък е и това обяснява всичко – и тежестта в главата, и слепените клепачи, и шума в ушите. Лежиш и в просъница си мислиш какво извинение да измислиш, за да пропуснеш работния ден: болест, авария, погребение... В крайна сметка няма нищо спешно за вършене в офиса. Е, има, но въпросът не е на живот и смърт.

В 08:17 в крайна сметка решаваш да жертваш и този ден от живота си за благото на родната икономика – ще отидеш на работа.

Или по-скоро ще се довлачиш до там. Ставаш, нахлузваш дънките от вчера и слагаш възможно най-неподходящия за офисни условия пуловер, крещящ „Мястото ми не е тук!”. Преди това си взел душ, прокарал си мокри ръце през косата си и си оставил малко петно от кафе по дънките си – ако беше друг ден, щеше да ги смениш, но днес е петък, може и така.

Грабваш портмонето, ключовете, телефона и потегляш. В бързината забравяш, че имаш страх от асансьори и вместо да вземеш двата етажа надолу по стълбите, се качваш в желязната кутия, която те отвежда точно до входната врата. И таз добра – навън е  пролет, а ти си се облякъл като за снежен апокалипсис. Няма такъв карък – не си виждал слънчев уикенд от септември насам, а точно днес, в РАБОТЕН ден, навън е пекнало като че ли е май. Няма как, връщаш се до вас, за да се преоблечеш. Така и така ще се ровиш из гардероба, сменяш и дънките. Вече минава 9:00 и в този час си една идея по-адекватен, така че избираш прилежно какво ще облечеш. Резултатът – чисти дънки, ярка тениска и спретнат суетшърт, излязъл от магазина преди броени дни. Вече си на вратата, ключовете подрънкват в ръцете ти, а умът ти е осенен от нова идея: в  това хубаво време е срамота да яхнеш градски автобус или метро. Решението е взето, ще се ходи на работа с колело.  До 09:45 си направил всички необходими процедури за съживяването му, които включват помпане на гуми, избърсване на прах и тест на основните функции, демек спирачките. Екипиран с ръкавици и очила за каране, се отправяш директно към офиса, решен да покориш нови служебни върхове (или поне да се завъртиш около стаята на шефа, за да знае, че си там).

Ти да видиш, часовникът до входната врата на офиса показва 10:40. Кръстосваш пръсти и се молиш само ти да си видял това изчадие на инженерната мисъл. Оставяш колелото и якето си в склада, наричан още „пушилнята”, и се отправяш към бюрото си с лежерна походка, която дава ясно да се разбере, че си тук от поне час и вече си отметнал част от най-належащите задачи. След няколко метра пред теб лъсва най-грозният издайник – бюрото. Компютърът стои изключен, а прашлясалият екран изглежда така, сякаш е ползван последно преди месец. До клавиатурата се мъдри порцеланова чаша, по която все още стоят следите от вчерашното ти следобедно кафе. Всичко е добре познато освен бележката, залепена точно в центъра на творческия хаос, която гласи „Обади ми се, щом пристигнеш”. Няма подпис, но добре знаеш, че това е почеркът на шефа. След кратък миг на колебание решаваш, че няма смисъл от нелепи извинения, и тръгваш със смирена походка към кабинета му. Разбираш от секретарката, че за добра участ той е влязъл в извънредна среща преди час, така че отдъхваш с облекчение.

Трябва да свършиш нещо. Или поне трябва да изглеждаш така, сякаш вършиш нещо. И точно когато набелязваш конкретна работна задача, която да подхванеш, онази тежест, която бумтеше в главата ти сутринта, се връща с пълна сила. Може би наистина се разболяваш. Избираш да провериш по възможно най-тривиалния начин – отваряш сайт с хороскопа за деня.

Здраве – 5, любов – 6, късмет – 5, работа – 4. Със здравето явно си ок, но как да работиш, при положение че очакваш любовта всеки миг да почука на вратата ти?

Докато размишляваш над този и още няколко екзистенциални проблема, се оказваш въвлечен в организацията на обедно рандеву с колегите. И тъй като те са почти толкова въодушевени от петъчния работен график, колкото и ти, откарвате в близката пицария до 14:00 часа.

Времето между 14:00 и 16:00 е забулено в мистерия. Знаеш, че си бил на бюрото си, вършил си някакви неща, отмятал си задачи. Какви точно – никой не може да каже. Важното е, че десктопът ти е разчистен от всички излишни иконки и си подробно осведомен относно актуалните деяния на всичките си Facebook приятели. И тъй като си на вълна „приятели”, решаваш да звъннеш на няколко от реалния живот и да начертаеш схемата за довечера. Оказва се, че никой няма готов план, така че се заемаш с тежката задача да организираш виждане.  Проучваш програмата на избрани столични заведения, резервираш маса в единственото, в което са останали места, и пускаш победоносно групово съобщение с текст „20:00 na pilonite. Posle sme kum podleza”.

Мислиш си, че с това ангажиментите ти за деня са приключили, но съвсем не е така. Оказва се, че в 17:00 трябва да присъстваш на обща среща с колегите, на която да обсъдите идеи за предстоящата промо кампания на фирмата. Имаш много идеи, но тежестта в главата не ти позволява да ги формулираш, затова предпочиташ да се съгласяваш с предложенията на останалите. Осъзнаваш, че не си бил толкова отстъпчив от... миналия петък. Като се замислиш, това не е толкова лошо, даже започваш да разсъждаваш дали да не го практикуваш и в понеделник. Но пък за тогава си има отделна програма...

А чудиш ли се какво става в софийския рейсбук?