„КЛЕС И СЕХ“ И ИВАН ВАЗОВ

Черни размисли за надписа, който от месеци "краси" къщата на Вазов

  • 07.10.2014
  • от Константин Костов

Намира се в София, на ъгъла на ул. “Г. С. Раковски” и “Ив. Вазов” , точно зад Народния театър. Малка, квадратна, двуетажна къща, със семпла външна орнаментика, поолющена мазилка и белезникавожълт цвят, вече клонящ към мръсно, болнично сиво. Ако вървите по Раковски и случайно я забележите, по нищо не бихте я различили от останалите столични полузапазени стари сгради. Това обаче е къщата-музей на Иван Вазов и близо до нейния вход, на стената до прозореца, има сложена паметна плоча, за да не се обърка някой. Като че ли това е нужно?

Само да отбележа, че не сложих никаква титла пред името Му, тъй като за него всяко определение ще е малко, недостатъчно, неказващо-всичко. Нито патриарх на българската литература, нито писател, общественик, стожер на българското би го възвеличило и обяснило. Той е явление, феномен. Той е Иван Вазов и това е самодостатъчно, казва всичко, значи всичко. Поне би трябвало.

Наскоро се случи така, че минах покрай този отдавна затихнал дом и видях неща, които ми се щеше да пропусна, но и които ме накараха да се замисля, а най-вече да се почувствам неудобно и да усетя вълна от срам по тялото си.

Хвърляйки както винаги един бърз, свиден поглед към зданието, с мисъл за твореца, живял вътре, забелязах, че нечия скверна ръка с афинитет към червеното беше написала на перваза под прозореца, от страната на Раковски - “клец и секс” (с големи букви). Чудно, нали?

Дори потръпнах от погнуса, докато се сещам и пиша тези редове, а виждайки надписа, се забих на място и не можех да помръдна от вцепенение. Чета го и несъзнателно, треперейки, поглеждам нагоре към мъничката тераска, а после и към тъмния прозорец. Страхувах се да не би главата на Дядо Вазов да се покаже отнякъде и да ми се закани с пръст, добронамерено разбира се, мислейки, че аз съм извършителят на това деяние от най-долно естество. Ужасно чувство на виновност ме споходи в този момент и се разбързах да настигна приятелите ми, с които обикаляхме съмнителните, скрити столични барове. Вървя, гледам в земята и мисля - Абе, стига бе, не може така. Как ще направиш такова нещо? Какъв трябва да си?
В крайна сметка се оказа, че съм се объркал и на стената не пише “клец и секс” , а “КЛЕС и СЕХ”. В онзи миг обаче явно съм бил прекалено афектиран и не съм могъл да разчета правилно надписа, който така ме разтърси. Това го разбрах на следващата седмица, когато отидох да направя снимка на все още непочистения вандализъм. Сега обаче не мога да преценя кой от тях е за предпочитане. Все пак и двата означават едно и също, но истинският е симбиоза между латиница и кирилица, което показва ужасяваща правописна култура! Дали пък това не е била и целта? Обида към личността Вазов и към онзи, написал стихотворението „Българският език“.

Изключвайки това, малко по-нагоре, до театър “Сълза и cмях”, се натъкнахме на няколко двойки празни очи, носени от прешмъркалите глави на разни невръстни девойки и момчетии, влизащи и излизащи от заведенията в района. Срещата с тях бе предхождана от бурна сцена на изразяване сексуалния нагон между две мацки, които сякаш не бяха хора, а само езици и разхвърлени в екстаз коси. Мъжки, сластни усмивки се появяваха една след друга около тях.

Картинката в парка пред “Кристал” не беше по-различна. Влизайки в него, току на прага, се появи изкривената физиономия на куц просяк, който в моето съзнание остана запечатан като едноок старец с превръзка, облечен в парцали, подал напред шепата си. Струваше ми се, че сякаш ни иска пари, за да преминем отвъд, все едно не сме в центъра на Столицата, а на брега на река Стикс. Вървейки из/през градинката, чувахме разговорите - стоновете на сенките, насядали по пейките и на земята. От тях не помня нищо, всичко ми е като сън, размазано и в паяжини. В края на парка обаче, преди да влезем в една малка къщичка бар, чиято цяла клиентела беше излязла пред входа й - сякаш вътре е по-страшно от навън, се натъкнахме на небезивестния Денди. С кръгли тъмни очила и гънеща се походка той беше следван от една начервосана дама, определено по-възрастна от всички нас наоколо, взети заедно. Току до “заведението” пък група здрави мъжаги по потници и без, облегнали се на стената, с тела, приличащи по-скоро на рисуваната история за деца на Третия pайх, свиреха на китара български революционни песни и припяваха. При това доста приятно.
След прехода ни през тази фантастично-ужасяваща мазаница, за която премълчах много и си затворих очите за немалко, седнахме за по бира в супер симпатичното и приятно местенце в началото на ул. „Шишман“. И почнах да се чудя! След като вече сме пристигнали в нормалността, както я разбираме ние, се върнахме от Ада ли (започвайки с надписа от къщата на Вазов, срещайки на всяка крачка Смъртта, дошла само за малко на гости, обикаляща като нас, но не барове, а души)? Или просто за миг минахме през реалността и се върнахме в Ада на настоящoто ни съществуване, оплетено от миражите на промитото ни съзнание.

Ако надписът е реалност, а не плод на подземния свят, то какъв трябва да е този извратен, неистински живот, в който съществуваме заедно с него на стената?

Ако сме се върнали в нормалността, как е възможно въобще този надпис да е там и в момента, наистина изписан от нечия ръка  и никой да не го маха?

За себе си открих един отговор, че той е начало и край на два свята, портал помежду им, т.е. реалността, в която живеем е Ад и обратното. Струва ми се, има някаква логика?

Иван Вазов от бюрото в дома си е дал началото на цялата българска митология, героите и света, които да ни създадат като нация и на които да се опираме, когато ни е тежко. Логично е в мига, в който тази къща и човекът, живял в нея, спрат да значат това, що трябва, да се даде началото на точно обратното - “клец и секс” е точно този миг. Разбира се, кутията на Пандора започна да се отключва много по-рано. Нека не забравяме, че в двора на нашия “най-мил” писател има кафене, срещу къщата му има чалготека, а за да влезеш в самата сграда и да разгледаш, ти трябва предварително уговорен час, което е невъзможно, тъй като никой не отговаря на позвъняванията ти. Парадоксално на метри от входа на музея има пътен знак - “Влизането забранено”. В допълнение с олющената мазилка, облепените с хартия прозорци и прекрасния нов надпис на перваза им, апогей на всичко дотук, можем да кажем, че определено за нас Вазов е вече само няколко текста, задължени да учим в училище. Дали е чудно? Дали отдавна това не е така? Дали с това приключи напълно времето на героите, саможертвата, нежните чувства, ценностите и любовта към родината. Животът ни оттук нататък само  “клец и секс” ли ще е?

П.С.
С него започна всичко, дали с него и ще завърши...