Чия е всъщност „Югославия, моя страна“?

"Хората помнят, това е най-голямото им проклятие"

  • 21.07.2019
  • от Стефани Калчева

Първите изречения са важни – има цели материали, отредени на най-добрите литературни начала. Често те започват с Маркес и Толстой, сигурна съм, че се сещате конкретно кои имам предвид. И понеже първото изречение и на мен винаги ми прави огромно впечатление, не мога да не отбележа, че посегнах към „Югославия, моя страна“ от словенския писател Горан Войнович (изд. ICU, превод: Лилия Мързликар), след като бях прикована от следното:

„Детството ми свърши внезапно един най-обикновен ден в ранното лято на 1991 година“.

Колко много казват тези първи думи само…

Югославската история е болезнен въпрос, който е главен герой в книгата. Без значение, че сюжетът е зависим от Владан и неговия баща, ако не бяха жестоките обрати по югославските земи, нищо от живота на 11-годишното момче нямаше да има повод да се разкаже и проследи. И словенци, и сърби, и хървати, и косовци носят в себе си непреодолима мъка, изгубен роднина, спомен за концентрационни лагери и масови гробове, бедност, мизерия, война. Животът на хиляди хора приключва в на пръв поглед обикновените дни на 90-те.

„Всички те тихо и незабележимо отглеждаха гнева си и предварително бяха подготвили извинения за кланетата на невинните, за всичките изпепелени села, за изнасилените момичета. Всичко им позволяваха тези техни истории и ги оправдаваха за всичко. Утешаваха съвестта им и приспиваха неспокойните им души всяка нощ. Понеже всички те някога са се заклели в мъртвите си близки и затова ние, живите, бяхме недостойни и маловажни за тях.“

Виж повече: "Остани с мен", за да има смисъл всичко

Животът на Владан се преобръща, когато разбира какво означава думата „запас“. Тази една-едничка дума носи със себе си необратимия повей на промяната – тя изпраща бащата далеч от семейството и причинява такава болка на майката, че единственото, което може да направи тя, е да се изключи в опит да се съхрани. Ето как светът става още по-страшен и непознат за детето, което светкавично бързо остава без по-възрастен човек до себе си, който да го пита как е и от какво има нужда – извънредна ситуация, която няма намерение да приключва. Другата дума, която по-късно предизвиква същия ефект, е „мъртъв“.

Има много неща, които едно дете не бива да преживява, и първото е

усещането за болезнена самота, за откъснатост от хората, неразбиране и покруса.

Владан знае, че баща му е умрял, но петното „военен престъпник“ започва да го тормози и се превръща в обсесия и детективска разходка по следите на изгубеното време. Надя е жената, от която Владан има нужда – тя е едновременно още хлапе и съзряло момиче, утешител, мълчалива подкрепа и обещание за взаимност. Надя не задава въпроси, на които знае, че няма да получи отговор, и крачи из романа като човек, на когото е отредено да е синоним на опора и кураж. 

„Искаше да се бори и за пръв път от много години за известно време ме обзе отново онова удивително чувство, че някой стои на моята страна, усещане, което отдавна бях забравил. Отначало дори се изплаших от него, но присъствието ѝ ми носеше утеха и ми беше приятно да седя до нея в тъмнината. Въпреки това думите все още бяха твърде далече.“

Виж повече: Easy Like a Sunday Reading: Какъв е смисълът в този живот?

Макар историята на Владан да не е такава, в която читателят да се припознае едно към едно, защото за щастие бащите ни не са изчезнали военни престъпници, тя въпреки това може да бъде близка с въпросите, които разгръща.

Как да простим? Как да се доверим, след като сме били наранени и изоставени? Има ли една-единствена истина?

Защо травмираните деца толкова лесно се превръщат в отчуждени възрастни и редно ли е да се асоциираме с грешките на нашите родители? От една страна, е терапевтично да разгледаш изброените въпроси като страничен наблюдател. От друга, може да е тежко, защото насочвайки лупа към тях, се утрояват и личните болки.

Заглавието на книгата не дели Югославия на области, тя е „моя“, тя е на Владан и не се огъва пред национални различия, езикови бариери, военни опустошения. Тя е гигантска пулсираща рана, под която хората са принудени да се убиват и мразят, докато истинското им желание е да запазят семействата и домовете си. 

Темата за последиците от принудителната емиграция, историческите процеси, колективният ужас и индивидуалната мъка правят „Югославия, моя страна“ толкова необходимо четиво, защото въпреки казаното – проклятието ни не е, че помним, а че забравяме. И със забравата именно се пораждат едни и същи грешки.

Easy Like a Sunday Reading: Париж винаги е добра идея

Пет задължителни книги за четене на плажа

Гледа ли новото ни видео?! Топ коктейлите на лятото те чакат