15 дни и нощи в Мароко

В северната африканска страна прекарахме 15 дни като в пещ и 15 нощи мехлем, през които изминахме повече от 2000 километра с кола и близо 200 километра пеш, по-голямата част от тях – облени в пот. Видяхме много неща, но и много останаха скрити. Това, че централният площад в Маракеш - Jemaa El Fnaa (в буквален превод: Събиране на мъртвите), в миналото е бил място за екзекуции, където главите на клетниците са стояли дългосрочно побити на кол, а сега е място за купон, където стоят разказвачи на приказки, укротители на питони, гледачи на бъдещето и доста други източници на развлечение, е нещо, за което можеш да прочетеш във всеки пътеводител. Това, че на пазара (мароканския сук) има специално място, отделено за магьосници, където да купиш сушен скорпион, лековити корени или готови отвари – също.

Това че, традиционните марокански обувки се казват бабуши; че Маракеш е червен заради цвета на почвата, от която са строени къщите; че стените на планинския град Шауен са сини, защото синият цвят държи комарите настрана или пък защото това е цветът на небето и морето и символизира духовния живот на шауенци; че първото кино, в което е прожектирана холивудската класика „Казабланка“, е нефункциониращото Rialto; че една от най-големите слънчеви електроцентрали в света работи в Уарзазат (вратите на Сахара); или че на арабски благодариш с думата „шукран“, а без френски на някои места си загубен… са все неща, за които можеш да прочетеш в пътеводителите. Тях видяхме с очите си, други видяхме с умовете си.

Ще разкажем за тези 15 марокански дни и нощи дотолкова, доколкото ни стигат думите, но горещо ти препоръчваме да преживееш всичко това лично.

Съвет #1 към пътешественика: това, че „Мароко и България са ЕЙ ТАКА!“ (жест на търкащи се един в друг показалци, символизиращ ултимативна близост), научихме от продавачите в медината на Казабланка. Така че тръгвай смело! Всякаква комбинация от евтини полети е възможна, рентакарът е надежден, а пътищата (благодарение на крал Мохамед VI) – чисто нови.

Може би по-късно

Винаги когато е било, все някак е било и никога не е било някак да не бъде, е казал един лудак от „Приключенията на добрия войник Швейк“ и ние твърдо вярваме в това толкова простичко тълкувание на живота. От 15-дневното си препускане из първокласните пътища на Мароко останахме с впечатлението, че араби, бербери, тауреги, евреи и западняци - целият този коктейл от човешки съдби, населяващи територията на Мароко, изповядва горе-долу същата житейска философия.

На пръв поглед изглежда, че желанието им да ти продадат каквото и да било (екскурзия с камили, снимка с маймунка, грам хашиш или сеанс по ясновидство), е въпрос на живот и смърт, а намесата им във всеки случаен уличен спор (с готовност за твърдо заемане на страна и страшно размахване на юмруци), е проява на чест. И едното, и другото са действително важни, разбира се, но те са просто част от малките им всекидневни радости.

Нищо не е на всяка цена, а животът така и така си върви от само себе си. 

Каквото и да бъде, все някак ще бъде. И ако не точно сега, то може би по-късно…

„Хашиш, сестро?“

„Не, благодаря ти, братко.“

„Е, тогава може би по-късно...“

„Може би по-късно“ е истинската мантра за тази част от света, както и фразата, която чувахме далеч по-често от всекидневното „салам алейкум“. След придобиването на известно туристическо самочувствие от наша страна се научихме да я употребяваме адекватно - с ясното съзнание (и за двете страни) за пълната ѝ небъдност, но винаги с гръмката увереност на обещание. Мароканското „може би по-късно“ причисляваме към турското „яваш-яваш“, испанското „маняна“ и българското „ей сега“ и сме почти сигурни, че ако думите имаха физическо тегло, Мароко щеше, в този или онзи миг, да се продъни, затиснато от тоновете „може-би-по-късно“, които се изричат всекидневно. Слава на боговете, думите си нямат тегло и страната ще се продъни може би по-късно.

Съвет #2 към пътешественика: „може би по-късно“ е универсалният отговор на всяка оферта, а хашишът в никакъв случай не се купува от улицата.

Една мароканска салата, моля

15 дни са малко, за да надникнеш със сигурност в нечия народопсихология, но едновременно с това са достатъчни, за да се убедиш, че каквото и да очакваш от мароканците, е по-добре да не го очакваш. Защото при всички положения те все ще направят нещо, с което да те изненадат. Най-простите битови илюстрации на Алисиния синдром „Не знам какво ще ме сполети след минути“ изживяхме в мароканските градове, в различните ресторанти и сред маракешките улици. 

Във всеки ресторант, в който сядахме  да се храним, задължителната част от поръчката включваше мароканска салата. Получавахме я в най-разнообразни форми, разновидности и съставки. Зелена салата, зеле, варено цвекло, царевица, домати и краставици, варени моркови, картофи, а веднъж, вероятно в  признак на благодарност, че сме се върнали отново в същия ресторант – и риба тон. Това ни води към споменатото малко по-горе житейско верую „винаги когато е било, все някак е било“, но

олицетворява до голяма степен и поведението на самите мароканци, които, досущ като националната си салата, са напълно непредвидими.

Съвет #3 към пътешественика: смело можеш да вярваш на всеки документален филм,  който твърди, че Мароко е шарен. Но не заради цветовете отвън, а заради колорита на мароканците отвътре. В рамките само на час можеш да бъдеш измамен, почерпен, упътен, предизвикан на бой или въвлечен в интересен разговор. Всичко, разбира се, зависи от твоя ум, но като цяло сърцата на мароканците са по-скоро големи.

Нощта е мехлем

„Арабската нощ след арабския ден, най-често горещ, почти като в пещ, а нощта е мехлем“, е част от откриващата песничка на анимационния филм за приключенията на Аладин, която почти всяка сутрин си припявахме. През това време, голям процент от мароканците все още сладко спяха в постелите си (не казваме „в леглата си“, защото част от мароканците изобщо не употребяват такива. В планинския град Шефшауен например деляхме къща с местно семейство и на всяко прибиране към собствените си легла минавахме покрай техните постлани на земята постели).

С настъпването на нощта мехлем обаче идва и оживлението. Не е необичайно да попаднеш в човешко задръстване след 22:00 (просто защото улиците са тесни, а човекопотокът – огромен), да усетиш аромата на приготвяната от съседите вечеря след 23:00, да бъдеш призован за молитва около 03:00 или да чуваш глъчка от детски игри на улицата до 04:00.

Нощта е мехлем и изпълнява функциите на ден, а през деня силното африканско слънце не ти позволява лукса да се размотаваш много-много наоколо.

Съвет #4 към пътешественика: да избереш статична точка, от която просто да наблюдаваш мароканския живот около теб, е едно от най-смислените неща, които биха могли да ти хрумнат. Мароканците са шумни, различни, странни и до известна степен дават усещането за приятно-изтънчено комедийно шоу. Носи си шапка, за да се предпазиш от жаркото слънце, и не се учудвай, ако при температура под 30 градуса мароканците са пременени с пухенки, вълнени шапки и дънкови якета с каракул.

Времетръс

Ако си живял активно през 90-те, значи помниш добре някои мънички неща, характеризиращи онези години. Хаотично отрупаните с непопулярни стоки квартални магазинчета, в които продавачката ти е личен приятел (или поне на майка ти и баща ти), контрабандни цигари на улицата или продажбата им по една бройка в магазина, тумби с деца, които скачат на дама или тичат като луди из квартала, правейки разни не особено умни неща (като да опитват да целят туристите по главите със стари закачалки за дрехи и да бягат после доста бързо в случай на попадение), струпването у вас на цялата „банда“ приятелчета, за да им покажеш и евентуално да ги ступаш на новата си FIFA, активното строителство на блокове, пътища и квартали, вдигането на морски курорти и всеобщата опияняваща наслада от дребното, ненавреждащо пагубно мошеничество.

В този пространствено-времеви континуум се заключават старите тесни улички на Маракеш и Фес.

Казабланка пък е друга чаша чай (което ни напомня: традиционният марокански чай от мента или „берберското уиски“, е наистина вкусно и страшно подсладено питие, вследствие на което голяма част от възрастните мароканци нямат (здрави) зъби, но което си заслужава да опиташ повече от веднъж).

Прославеният от холивудската филмова класика град те кара да се чудиш дали вселената някак не се е огънала, за да те прати в Куба, а планинските градове на север не просто напомнят Мексико, но те препращат на страниците на „Дон Кихот“ с препускащи върху магаренца Санчовци или по паветата на Анкх-Морпорк, където Ринсуинд и негови другари от Невидимия университет са плъзнали из малките улички, за да си купят хляб или просто ей така – да се помотаят. Всичко обаче си е съвсем тук и съвсем сега и си е доста повече от истинско.

Съвет #към пътешественика: приготви възможно най-големия си набор от езици и преговори всеки израз, който се е случвало да изучаваш. Френският, разбира се, е цар, но в непосредствена близост до Испания, където речниковият ни запас се свеждаше до „ке паса“, трудно щяхме да обядваме без помощта на френскоговорящ амиго. И се въздържай да купуваш  хляб от улицата – абсолютно всеки го опипва, поне по веднъж.

Правилото за автомобила пред теб

Обикалянето из Мароко неминуемо включва шофиране, а шофирането – някои специфични правила на поведение, без които можеш да псуваш на какъвто език пожелаеш, но положението ти няма да се подобри и на йота от това. Правилото, с което е добре да си наясно и което при възможност да следваш, е „пазиш онзи, когото виждаш“.

Това превръща маневри като завиване наляво от крайна дясна лента в нещо съвсем обичайно и предотвратява (не видяхме нито един) редица инциденти от всякакъв калибър.

За пешеходците обаче правилото на „пазиш този пред теб“ не е валидно. Те имат ангажимента да пазят сами себе си и с помощта на Аллах да се шмугват невредими между движещи се с различна скорост автомобили, мотоциклети, велосипеди, коне, магарета, ръчни колички и тротинетки.

Съвет #към пътешественика: за разлика от мароканската джунгла в града, извънградското шофиране е истинска радост. Законът за движение по пътищата се спазва стриктно, а шофьорите боравят със свой специфичен жестомимичен код (подобно на питчърите и кетчърите в бейзбола), с който съобщават на колегите, идващи от насрещното, за наличието на полицейски пост или радар в точност до километри. Ако пък по някаква причина ти се прииска да видиш как изглежда безкрайно изумен марокански пешеходец – дай му път.  

Съвет #7към пътешественика: тръгвай!

 

А ето и една по-близка, родна, дестинация, ако все още не си готов за Мароко.