Благодаря, сърце, че си такова

"Студената война" на Павел Павликовски и любовта, която надживя живота

  • 12.06.2019
  • от Димана Йорданова

Статията е първоначално публикувана в сайта atrakcia.bg.

Груби, нездрави лица, посивели коси, залинели тела; още невръстни, тържествени или пък безвъзвратно уморени - такива са героите, които запяват в началните кадри на филма. Те са следвоенните души на Полша, които опитват да разхлабят житейската примка около врата си с някакви мелодии за любовта...

Гласовете, изваяни от селска кал, извират върху черно-белия екран, за да ни кажат нещо за сърцето. Нещо, което ни е време да запомним. 

Онзи, който ще поеме диригентската палка, ще изтегли гласовете от локвите, за да ги превърне в чисто изкуство, е Виктор (Томаш Кот). Само че той още знае как по време на прослушване за черно-белия хоров ансамбъл ще види всички цветове, които му е отредил животът. "Благодаря, сърце" - пеят тези цветове с гласа на Зула (Йоанна Кулиг).  Протегнала ръце, с поглед като бездна, тя повтаря пак: "Благодаря, че знаеш да обичаш".

Виж още: Шест сериала, които да не пропускаш през юни

Виктор е заинтригуван. Господи, от тази селска кал създай жената... Казвате, че е убила собствения си баща? Виктор става все по-любопитен. "Обърка ме с майка ми, взех ножа, за да му покажа разликата", обяснява тя. И Виктор май се влюбва. Скоро Зула го последва.

Тяхната любов успява да затопли всичко.

"Студена война", макар и история за едно смазано поколение, е филм, в който липсва насилие, тормоз, терзание, мъчение. И това го прави още по-тъжен. В кадрите се разлива една тиха тъга, пълзи по ръба на бръснача, провира музиката през желязна завеса, през отчаяние, през любов. Павликовски наслоява чувство след чувство, редува ги с примирение и от всичко това сглобява пиедестал, на който поставя Зула и Виктор. И издига дълбокия им вътрешен диалог с помощта на музиката. 

Виж още: София отново играе Бостън в Absentia

Разбира се, в един момент всичко ще поеме към разпада. През стиснатите зъби на героите ще се процеждат бягства, образът на Сталин, сянката на комунизма, завръщане, раздяла, пак завръщане, Париж, малко Югославия, отново Полша. После джаз. И още джаз. За да настъпи и финалът... Който - точно като Студената война - напомня неустойчивата съвместимост между човека и живота, между живота и любовта. Павликовски е наясно с разрушителния натиск, който тези последни кадри оказват върху сърцата ни. 

Върху тези същите, 

на които да благодарим, че сме такива.

 

"Чернобил" - сериалът, който ни накара да се разтреперим.

Още пет филма за Чернобил.

Гледа ли новото ни видео?! Виж кои са топ местата за брънч в София.