Литературен петък: Когато не ти се чете роман или стихотворение…

Дами и господа, на сцената се качват новелите и разказите в категория „евала“

0 коментара Сподели:

Понякога на човек не му се чете роман, защото има нужда от нещо кратко, увлекателно, на което бързо да проследи мисълта. Желанието да започнеш история след вечеря и преди лягане вече да знаеш как е завършила. Затова съществуват разказите и новелите, като разликата между тях не е огромна. Вторите най-опростено може да се каже, че са преходна форма между разказа и повестта. Най-голямото майсторство в белетристиката си личи в умението да напишеш интригуващ разказ или новела, защото в тях нямаш много време да разгръщаш образите, да натрупваш случки и впечатления. Който може ударно да завърти главата на читателя в малък брой страници, той е владетел на литературата!

„Новели за любов от знаменити писатели“

Страхотно издание на „Фама“, а на корицата се забелязва веднага и българската следа в него. Дори училището да ви е накрало да ненавиждате Вазов, „Нора“ ще ви докаже, че сте предубедени. В друга светлина тук е и Достоевски с „Чуждата жена и мъжът под кревата“.

Изненадващо, но този разказ е страшно смешен, нищо общо с другите творби на руския писател, които предполагат различно настроение и екзистенциална нагласа.

Подобен е случаят и с Остин, но и останалите новели са страхотни – шапки долу за Флобер, Дюма, Лесков, Цвайг и Фицджералд. Каква компания само под една корица! И така и така сте задълбали в класиката, логично продължение са избраните разкази на Чехов, изд. „Ентусиаст“. За него Томас Ман казва: „Цялото му творчество е отказ от епическата монументалност и същевременно обхваща необятната Русия“.

„Толкова обичаме Гленда“ – Кортасар

Намира се в библиотеките и кашоните с книги по спирките, пък и на такава скромна сума, че ще ви се прииска да оставите повече, защото все пак това е аржентинският бог – Хулио Кортасар! В едно интервю той споделя, че литературата е игра, в която влага живота си. Кортасар пише за фантастичното, за реалното, за сблъсъка между двете и за все по-скъсяващата се дистанция. Пише за експлоатираните, за влюбените, за изоставените, за хората, които  живеят в метрото дори.

Пише за толкова много същества, че е невъзможно да не си помислите, че е отделил специално място и лично за вас.

Има изречения, които така пленяват и объркват в своята съвършеност, че започнали веднъж с разказите, ще погълнете жадно и романите му.

„Човек сред хората“ – Нинко Кирилов

Аз бях от онези хора, които страняха от съвременната българска проза упорито, наблягайки на поезия и романи на по 50 – 60 години. След като обаче разказите на Йорданка Белева и Яна Букова ми отвяха главата, осъзнах, че е време да оставя предразсъдъците на заден план, защото любопитството вече се беше разтанцувало. Отворих „Човек сред хората“ напосоки и първото, което ми попадна, беше:

„Стените са много податливи на такива разговори, всяка миниатюрна кухина в тях започва да ехти като празна черепна кутия, абдоминална кухина или прекалено голяма дамска чанта.“

Второто, което ме спечели, бяха заглавията – от онези, на които читателят се усмихва и благодари, че не са го преметнали с поредното банално изречение. Третото ценно, на което държа, а предполагам и всеки друг, е добрият финал.

Онзи, който понякога обръща историята наобратно, доказвайки, че нищо не е такова, каквото изглежда, докато не остане зад гърба ти.

Може да не харесате абсолютно всички разкази на Нинко Кирилов, но според настроението ще откриете точно вашите. В сборника автор и четящ наблюдават отблизо разнообразни ситуации и характери. Някои са замъглени, но при тях не е важен толкова външният вид или миналото, а натрапчивите тревожни мисли, изграждащи съвременния градски човек, самотен в цялата шумотевица. За него другите са винаги извън обхват, а кардиологът е на едно отлагане разстояние. Редакторът на книгата Мария Куманова казва за „Човек сред хората“, че „в нея има шафран, кръв, грапави художнически платна, разчупени стъкла и праскови“. Проза, която удря по всички слаби места и не се извинява.

Вижте кои са най-големите литературни злодеи.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *