Но какво се крие в гениалните умове на едни от най-емблематичните писатели и пише ли се за ревност и днес?

Голямата литература умее да претворява най-силните усещания, познати на човечеството. Обичта и омразата. Отмъщението и дълга. Доброто и злото. Приятелството и съперничеството. И, разбира се, неминуемо вечната двойка любов и ревност. За мнозина ревността е признак на слабост или знак за чиста любов. Всеки със своята истина. Но какво се крие в гениалните умове на едни от най-емблематичните писатели и пише ли се за ревност и днес?

Ревността в частност не е нищо различно от безпокойното устремление към тиранията, пренесено в сферата на любовта.

Марсел Пруст

Разбира се, Марсел Пруст има нужда от препрочитане. Потокът на мисълта му остава нескрит дори и в най-кратката и тънка идея. Създателят на “По следите на изгубеното време” е известен с пословичната дължина на изреченията си. Всички помним Одет и Суан, нали? И тяхната безкрайна, обсесивна и противоречива вселена на ревност, любов и въображение. И ако ревността наистина е тирания, пренесена в любовта, то не е ли тя все пак красива и симпатична? В крайна сметка дори и смъртта от любов е красива смърт, нали? Или просто трябва да свалим розовите очила веднъж завинаги…

Ревността знае повече, отколкото истината.

Габриел Гарсия Маркес

Не прегръща ли Маркес идеята за ревността? В крайна сметка познатото ни и изяждащо чувство се разхожда спокойно в тъмните нюанси на душата. Често може да е плод на болен ум. Резултат от богато въображение и несигурност. Маркес това облича в думичката истина. Ако все пак послушаме бащата на “Любов по време на холера” и “Сто години самота”, то това ще отведе ума ни само и единствено към думичката интуиция. Нали? Съответно това идва ли да покаже, че винаги трябва да се доверяваме на т.нар. шесто чувство, защото то знае. Вероятно не е просто клетият ни болен мозък…

Ревността наподобява повече завист, отколкото да е плод на някаква любов. А завистта е дребнав, пълзящ порок, в повечето случаи неоправдан и безпочвен. Ако има основателен повод за ревност, то тогава е излишно да се говори за любов. Само хората са толкова придирчиви. Пеперудата не пита цветето: Друг целувал ли те е вече? И цветето не пита: Задиряла ли си друго цвете?

Хайнрих Хайне

Хайне, Хайне. Как лесно звучи от устата на Хайне. 2+2 е 4 и не се обсъжда повече. Невероятно е каква непоносима лекота идва от “Ако има основателен повод за ревност, то тогава е излишно да се говори за любов”. С тази мисъл просто махаме лепенката и това е. Боли или не. Дърпаш рязко и каквото стане. Хайнрих е прав, разбира се, но пропуска да си спомни обсесията и болезненото обичане. Онова, което успява да те забие на дъното. Там, където да изпиеш мъката си и да прегърнеш демоните си. Тогава никаква логика и здрав разум не важат. Пеперудата пита цветето дали друг я е целувал. В XXI век цветето ѝ дава seen и тя се дави в тъгата си, клетницата. Хайнрих е прав, но понякога 2+2 прави плюс безкрайност.

Мъжът винаги иска да бъде първата любов на жената, а жената иска да бъде последният роман на мъжа.

Оскар Уайлд

… каза Оскар Уайлд и ние само можем да замълчим. Защото първият мъж е учителят. Той събужда и оформя чувствата, желанията, вкусовете, любовните щения и еротичните навици. А последната жена… тя остава муза за цял живот. В нея всяко момиче вижда своята идея за спасение и вечност, от които толкова отчаяно се нуждае… макар и да претендира пред този глупав днешен chill свят, че голямата любов е излишна напудрена романтика от миналото.

Замислих се как представяме ревността днес. Обичаме ли я, или я мразим? Дадох си сметка, че литературата днес е смела и си позволява всичко. Всъщност поводът за размислите относно безконечната ревност е книга, която мина през полезрението ми в изминалите дни дни. Още на втората страница попаднах на следното:

"За тази красива млада жена със сърцевидно лице и съблазнително тяло – жената, заради която ме изостави съпругът ми Ричард – аз съм също толкова невидима, колкото гълъбът, кълвящ трошици на тротоара до мен.

Тя няма представа какво ще ѝ се случи, ако продължава така. Ни най-малко не подозира."

Всичко е все още същото и все боли еднакво.

Книгата е “Съпругата помежду ни”. Не е Оскар Уайлд, но се услажда. Приеми я като идеалното четиво за плажа.

И след това махни лепенката. Рязко. С едно движение. Махни шибаната лепенка.

Ако си ударил паузата на читателския клуб, виж тук как можеш да раздвижиш нещата отново.