Защо „Всичките наши тела“ на Господинов е толкова важна за едно поколение?

От „Аз сме“ до „Ние съм“ ... или как прескачаме трапа на „Апории[те] на възрастта“

  • 13.06.2018
  • от Лили Йовнова

По-малко от месец след излизането си последният сборник с разкази на Георги Господинов предизвика едно лавинообразно надприказване. Сякаш неумишлено напук се случва това. Напук на неговите „свръхкратки истории“, както и на последните изречения от книгата: „Искам да кажа, че в такива времена като днешното, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута. Щѐ ми се да е така“.

Досега всеки роман, всяка стихосбирка на Господинов са изваждали интроверта в мен, който много прилича на мълчалив темерут. Тихата тъга и меланхолията са способни да правят подобни неща с хората – да ги затварят, да ги смълчават, да ги смиряват. След този сборник с разкази обаче много ми се искаше да говоря за тези думи.

Защото за първи път ми се стори, че видях много по-ясно от всякога свързващото звено между Господинов и онова толкова одумвано поколение Y.

Иначе казано –„милениалите“, които са родени между 1985 и 2000.


Има нещо твърде интересно в това сляпо неофициално всеобщо харесване на Господинов, което цари сред хората (някои от нас още хлапета), които са по една или друга линия продукт на Прехода. Една огромна част от милениалите не просто усещат текстовете му близки. Те ги усещат свои. Ако спазваме дистанция, привидният отговор на този въпрос е: това е просто защото е добър писател, защото е съвременен, защото тематиката му е актуална. Но ако все пак решим да скъсим тази дистанция, да погледнем по-отблизо, е неизбежно да се зачудим дали все пак не съществува някакво разковниче, което да обяснява невидима свързваща линия между милениалите и Господинов, която става сякаш все по-устойчива и здрава. Прочитът, който ще ви представим на „Всичките наши тела“ в този текст, е за хората, които искат да скъсят тази дистанция.

Преди няколко седмици попаднах на интервю на Господинов, в което той съвсем между другото споменава, че

заглавието „Всичките наши тела“ е своеобразно продължение на онова „Аз сме“ от романа му „Физика на тъгата“.

Свръхкратките му истории също представляват едно физическо продължение на тази тъга. Както са и продължение на афинитета му към кратките форми още от дебютната му стихосбирка „Лапидариум“, както и на онова фино примирие към невъзможността ни да бъдем винаги където ни се иска от „Там, където не сме“. И именно в това продължение се крие и връзката на поколението ни с Господинов. На всички нас, които сме малко или много изплашени, опиянени, щастливи и ранени от преходността на всичко, което ни е поднесло това време на Прехода. Носейки своя „Свръхбагаж тъга“ по терминалите, отпътувайки във всевъзможни посоки на света (понякога за по-кратко, а понякога и завинаги). Чудейки се дали не искаме и ние да напишем „Писмо до Селинджър“, защото отчаяно желаем ни успокои, че всеки може да бъде спасител, дори и не в ръжта. Боязливо надниквайки зад всичко, което са ни учили, че не бива да обговаряме и не е правилно да показваме, тихо търсим „Историята на един жест“. И непрестанно борейки се с „Друг, другаде“, пробваме да убедим останалите, че нашите гласове и каузи не са „Немощни мълнии“.

Ето това назоваване на страховете и лутанията ни превръща думите на Господинов във възможност за свръхкритикуваното ни поколение да се отърси от страха, че няма лек за някои неща.

Той разказва за нашата разпиляност, за нашите по-тихи и по-шумни, по-лични и по-общи конфликти.

И това ни успокоява. А „Всичките наши тела“ ни дава нещо отвъд това успокоение. Дава ни една нова възможност: да помълчим, защото някой най-сетне е разбрал нуждата ни да бъдем непрекъснато навсякъде, непрекъснато разказващи на всеки готов да слуша за себе си, да живеем в свят на неконтролируемо споделяне и бълване на информация.

Някой ни е чул и разказал. Някой ни казва, че няма страшно. Затова ние можем да помълчим.

Още необикновени литературни преживявания ще намериш тук с Пол Остър и "4 3 2 1"...