Литературен петък: „4 3 2 1“ на Пол Остър – книжното събитие на годината

Четири алтернативни версии на един и същ живот

  • 01.06.2018
  • от Стефани Калчева

Изобщо няма да е пресилено, ако заявя, че „4 3 2 1“ на Пол Остър (превод – Иглика Василева, изд. Colibri) е едно от големите книжни събития тази година на българския пазар (чакахме го цяла година с трепетни вълнения!). Мащабен, помитащ роман, самият автор споделя нееднократно, че цял живот се е готвил за тази книга, пише я всеки ден в продължение на четири години. И  в крайна сметка създава алтернативните светове, за които днес искам да ви разкажа повече.

Някога чудили ли сте се какъв би бил животът ви, ако не се беше случило това или онова? Точно в каква посока щяхте да тръгнете и какъв човек щяхте да бъдете? За себе си няма как да разберем, но за Арчи Фъргюсън имаме шанс, защото

Остър ни представя цели четири версии на неговия живот, те се движат една след друга,

което може да доведе до временно объркване, но след около стотната страница мозъкът ви вече ще е свикнал с упражнението. Забелязах по появилите се отзиви, че всеки си има любим Арчи, негова предпочитана версия, но аз нямам, за мен всяка негова разновидност беше вълнуваща, обичах го, когато беше примерен, щастлив и морален, но също толкова му симпатизирах, когато се въргаляше в калта на решенията си и сам се презираше за слабостта и влечението си към упадък и катастрофални последици.

"Не, отсече Фъргюсън, когато родителите на Арчиго попитаха дали споделя възгледите на това момче, но разговорите помежду им били много полезни, така каза, защото всеки път, когато Майк го предизвиквал, той трябвало сериозно да помисли в какво вярва самият той, а как изобщо можеш да научиш нещо, ако разговаряш единствено с хора, които мислят като теб?"

Пол Остър е познат на български с книги като „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, „Бруклински безумства“, „Книга на илюзиите“, „Музика на случайността“ и др., в тях сме свикнали да наблюдаваме откъсването от действителността за сметка на мистериите и превеса на необяснимото, смътно доловимото, на случайността. „4 3 2 1“ е обаче отклонение от постмодерния стил, реалистичен разказ с удивителна детайлност и документалност. Освен с личния живот на Арчи и колоритните случки и герои се запознаваме по-отблизо с противоречивата история на Америка, с травмите на Виетнамската война, убийството на Кенеди, убийството на Мартин Лутър Кинг, началото на борбите на чернокожите за равни права, бунтовете в университетите и сложната политическа обстановка, размириците, колективния кошмар.

"Войната слага началото на нова реалност, докато днес тук няма никакво начало, просто една реалност е приключила и това е всичко, нещо е извадено от света и на мястото му зее дупка, едно нищо, където преди е имало нещо, сякаш всяко дърво в света е изчезнало, като че дори представата за дърво или планина или луна е заличена от човешкия ум."

Любопитно е как реагират всички версии на Арчи, а разликите са лесно обясними, когато се погледнат в контекста на събитията в личния му живот. Той е един в едната версия и друг в другата, макар сърцевината да не се променя.

И ако едно събитие беше различно във вашия живот, колелото на съдбата щеше да ви запрати в друга ваша същност, да изведе на преден план черти на характера, които са чакали конкретни обстоятелства, за да  се проявят и разгърнат.

Важна тема в романа е самата литература, нейната роля и въздействие, отношението на Пол Остър към курсовете по творческо писане, образователната система и най-важните писатели, които ни формират като личности. Самият Арчи пише редовно и методично, напомняйки за желязната дисциплина на самия си създател. Но също така

„4 3 2 1“ е и роман за съзряването, за сблъсъка със света, за непримиримостта, за желанията от всякакво естество – сексуални, любовни, политически, чисто човешки.

Гладът на Фъргюсън за книги, филми, изкуство и нежност е инструмент за опознаване на вътрешния хаос, първата необходима крачка към овладяването на външния. И съвсем логично стига до извода, че не може да излекува света, да пребори огромното колективно страдание и разпадане, но може да предприеме малки крачки към отделния индивид, макар и това решение да е лишено от помпозността на сдруженията в Америка от 60-те и 70-те години.

Пригответе се за четири момчета с едни и същи родители, едни и същи тела, от еднакъв генетичен материал, които обаче живеят в различни къщи, градове и са под въздействието на различни фактори и обстоятелства. Всеки един Арчи върви по различен път и изненадва читателя с решенията си, защото той има поглед върху другия Арчи, едновременно вижда версия едно и версия четири как се разклоняват и чак му е трудно да повярва, че това е един и същ човек. И започва да се пита – правилен ли е изборът на Фъргюсън? После идва по-помитащият и труден за преглъщане въпрос – а правилен ли е моят личен и какъв щях да бъда в „4 3 2 1“?

"Арчи, какво искаш да ми кажеш с всичко това?
Да ти кажа, че човек никога не знае дали изборът му е правилен, или не. За да разбереш, трябва да си наясно с всички възможни факти, а единственият начин да събереш всички факти, е да си едновременно и на двете места, което е невъзможно.
Е, и?
Затова хората вярват в Бог."

Гладът за изкуство ни отвежда още малко по на север в европейските ширини при Кнут Хамсун...