Литературен петък: “Вълшебникът” на Набоков

“Какво да направя, за да се помиря със себе си?”

  • 02.03.2018
  • от Александра А.

Лолита, Лолита… този грях на душата, този пословичен огън в слабините. Руският гений Владимир Набоков - бащата на “Лолита”, всъщност леко и без затруднения може да пропълзи дълбоко в теб, след като вече си се запознал с онзи голям роман. “Вълшебникът” трябва да се чете след Ло. И преди нея. Под нея. Над нея. Вътре в нея.

Последното произведение на Набоков, писано на руски език, което ще те подготви за прозаичния оргазъм, идващ от сладките и невинни устни на Ло. 

     

Историята е кратка и удряща. 40-годишен мъж и неговото безумно, нелогично и греховно влечение към едно 12-годишно момиче. Пейка. Парк. Тишина. Очите на мъжа падат върху крехките крака на малкото момиче, което се рее и лети на своите ролери. И всичко се променя. Завинаги.

Литературните похвати на Набоков са впечатляващи с това, че той едновременно успява да бъде кристално ясен, но и да замъглява съзнанието на читателя. Героите тук нямат имена. Събират се, но кога и къде - не е ясно. Или всъщност не е важно… Движат се бавно между абстракция и истинност. 

“Какво да направя, за да се помиря със себе си?” е първото изречение и то се препрочита многократно. Докато не бъде намерен мирът.

И това първо изречение раздира нормалността на бита ни.

Защото всички пазим скелети в гардероба. И е познато усещането да бъдем сочени с пръст. Сякаш някой вдига мерника, прицелва се в челото ни и е готов да пръсне черепната кутия, за да убие този болен и ненормален мозък, който си позволява всевъзможни перверзии и не се свени да пожелае дори и най-забраненото.

Набоков умее да претворява всяка абнормалност в нещо абсолютно естествено и натурално. Красивият и нежен език, който използва, прегръща странните обсесии в почти поезия. Демоничните противоречия  блъскат шумно черепната кутия и не позволяват на ума да функционира правилно. Не му позволяват да се рее в свободен полет. С лекота. Безметежно. Като 12-годишно момиченце с ролери. 

“Вълшебникът” - тази пра-Лолита, се ражда в Париж през 1939 г. Там Набоков отваря ума си и в 50 машинописни страници сблъсква метафори с алегории, страхове с демони, копнеж с примирение. Вече споменатата анонимност на персонажите оформя текста като една нежна литературна паяжина. Примка, от която няма измъкване. Набоков няма излишно да те затормози с личностни характеристики, описания, данни факти. Ще превърне въображението ти в абстракция. В пластилин. И ще прави с него каквото си пожелае. Ще те удари с един болен копнеж, който така ще се услади на небцето ти, че няма да искаш да го пуснеш. И ще разбереш, че всяка ненормалност на този свят е заключена в своята потенциална нормалност…

Набоков казва, че „Самотата като ситуация може да се поправи. Но като душевно състояние е неизлечима болест“. Неизлечимо е. Непримиримо. Задушаващо. Но то е там. Нима не би могло да важи същото и за копнежите? За временния копнеж може да бъде открит цяр. Би било възможно, да. Но онзи, който е загнезден в душата... той ще е все там и все ще боли. Няма цяр, няма оправяне. Остава само това да се научиш как да му бъдеш приятел. То така и така е болест. Луда и неизлечима. Бъди ѝ приятел на шибаната болест.

“Вълшебникът” е трепет в скута.  Нежна вибрация в слабините... Която подготвя тялото за литературния ураган “Лолита”.

Ето какво четохме миналия петък.